Петър Бобев - Калиакра

Бранко пошепна:

— Довечера, като извадим веригите, след като всички легнат да спят, аз ще отида в капитанската каюта. Ще се справя с него. Ти ще обезвредиш Джовани. Вторият кормчия, дон Рикардо, ще ти помогне. Добре се разбираме с него.

И млъкна. Надзирателят се бе запътил към него с бича. Дугуня изръмжа насреща му:

— Като стана капитан, ще те закова на същата пейка!

Обикновено тая работа, обидна за всеки почтен моряк, вършеха бивши роби, които държат да заслужат свободата си. Те знаеха всички хитрини на гребците. Този може би си спомни някогашното тегло, а беше чувал и другото — кормчия да седне до веслото, а после да стане капитан. Затова само изпсува и се върна.

В туй време бе станало нещо на задната палуба. Току-що закусили, пиратите се бяха стълпили пред капитана, който стоеше пред тях дързък и предизвикателен, редом с двамината здравеняка Джовани и Паоло и още пет-шестима от най-преданите му моряци. Асен се вслуша в глъчката със зарадвано сърце. Дали почваше бунт? Разбра, че споменаваха девойките. А през тези два дни не бе ги видял нито веднъж. Усъмнил се бе дали са още на борда.

Един рус великан избоботи сърдито:

— Къде ни водите? Нали щяхме да купуваме още роби от Тракия?

Капитанът отвърна твърдо:

— Ще продадем тия, които возим, и тогава ще се върнем за още.

— Къде ще ги продавате? Кога ще ги продавате?

— Това е моя работа!

— Не е само ваша! — сопна се друг. — И ние на плячка разчитаме, и ние дом и семейство храним. Не сме тръгнали на разходка.

Хората бяха сърдити, заканваха се, псуваха. Тогава се обади и Хуан Мавъра:

— А момичетата?

— За тях няма да говорим!

— Защо да не говорим?

— Калиакра е моя! За себе си я купих от Али бей.

— Как тъй за себе си? Никой на кораба, ни капитанът, ни кокът имат право да търгуват за своя сметка.

Николо свъси вежди.

— Калиакра е моя робиня! Русият се провикна:

— Я да теглим жребий!

— Никакъв жребий! — надвика го капитанът. — Пишете ми я на сметката! И ми намалете дела с десет флорина!

— Много сте хитър, капитане! — прекъсна го Мавъра. — Десет флорина за такава хубавица!

— А колко?

— Аз давам двайсе!

Капитан Николо едва сдържа гнева си. Джовани и Паоло полуизмъкнаха мечовете, ала и останалите пирати хванаха кинжалите.

— Не ми се пречкай, Мавъре! — изръмжа той.

— Искам да наддаваме! — запъна се Мавъра. Тълпата, възбудена от страстта на хазарта, доволна, че така се увеличава паят на всекиго, завика в хор:

— Наддавайте! Наддавайте!

Капитанът прецени набързо съотношението на силите. Макар че пак беше пиян, имаше достатъчно здрав усет да го проумее.

— Добре! — склони той. — Доведете робините! Неколцина припнаха да изпълнят заповедта му, която всъщност изразяваше общото желание. Докараха ги в кръга между пиратите. Изглежда, бяха ги държали разделени, защото, щом се видяха, Звездена отвърна поглед с презрение. Калина видя това и скочи отгоре й, стисна я за гърлото, почна да я души.

— Проклета велможке! Заради тебе, само заради тебе…

Едва я издърпаха. Тя продължаваше да се мята в ръцете им и да се заканва.

Капитанът обяви:

— Почваме със Звездена! От десет жълтици! Кой дава повече?

Хората замълчаха. Наистина, за такава слаба, бледа робиня и тази цена беше висока. Напоследък, след турските набези из Тракия, Влашко и Сръбско, цената на човешката стока беше спаднала наравно с лука. Само русият великан се реши:

— Давам осем!

И понеже никой не му я оспори, той посегна да я хване за ръката. Мълчала, кротувала досега, тя се отскубна рязко и скочи в морето. Великанът я последва. Не мислеше тъй глупаво да загуби цели осем жълтици. Хвана я през кръста, нагълтала вече вода, премряла и се изкатери на борда по спуснатото въже.

Оставиха я да лежи на палубата. Само дон Рикардо, който понякога заместваше бръснаря при болните, разбираше от медицина, опипа пулса й и кимна доволен с глава.

— Нищо й няма!

Капитан Николо посочи Калина.

— Мавъра даде двадесет жълтици. Аз ги дигам на тридесет!

— Четиридесет! — не го изчака съперникът му.

— Знаеш ли какво са четиридесет жълтици?

— Вие колко давате?

— Петдесет! С капитана си ли ще се мериш?

— Шестдесет! И аз я искам! Отде накъде само вие?

— Седемдесет!

Демонът на комарджията се бе събудил и у него. И още нещо — самочувствието. Нима капитанът може да се посрами, да отстъпи.

Калина се възползва от краткото замълчаване, за да се провикне:

— Хей, да знаете! Белята си ще хване, който ме купи!