Петър Бобев - Калиакра

Курт Али отвърна безучастно:

— Няма да стане, Иване! Рахат бъди! Друго ти е отредил на теб аллах — на кола. А щом като е за клетви, хайде и аз да кажа… Заклевам се ката неделя да набучвам по една гяурска глава на пръта навръх калето. За рахатлъка на падишаха…

Право казват хората — който е попадал на гребна пейка в каторга, прескача чистилището. Направо в рая влиза, защото е изживял своя пъкъл на земята.

Само два дни бе гребал Асен на „Санта Агнеса“. И в тия два дни проумя цялата мъка на живота. От тъмно до тъмно натискаше веслото. Без спиране, без смяна. Де има сметка да разковават една смяна, да приковават друга? Капитан Николо бързаше да избяга по-далеч от Калиакра. Боеше се да не го преследва Али бей. Надзорникът удряше равномерно тъпана, по който робите размахваха дългите весла, а двамата му помощника шареха с бичове по голите гърбове на всеки, когото сметнеха, че хитрува, че не натиска усърдно оловната дръжка. Шибаха наред виновни и невинни, та невинните да подканят сами мързеливите си съневолници. Голите гърбове бяха изпъстрени от камшиците с прекръстосани струпясали следи. Отначало Асен бе помислил, че ще се задуши от непочистваната смрад. Сега усещаше вонята само когато си помислеше за нея. Не само екипажът, и робите чакаха да завали, макар че знаеха колцина умираха след дъжд от простуда, шибани, както бяха изпотени, от ледените струи.

Смазан от умората на първия ден, Асен бе очаквал с нетърпение нощта. Нали нощта носи почивка? А то, не почивка, а нови мъчения донесе тя. Пълчища плъхове изпълзяваха кой знае откъде и се нахвърляха по случайно опадалите трошици, по разпълзелите се стотици, хиляди хлебарки, които лазеха навред, завираха се дори в устата и носовете им. И да бяха само те. Ако не спиш, все би могъл да се опазиш от плъховете, като ги риташ със свободния крак, все би могъл да избърсваш от тялото си полазилите хлебарки. А как да се увардиш от мравуняците дървеници, които бяха запълнили всяка пролука между дъските; от въшките, нацвъкали гнидите си в косите и брадите на неволниците, та изглеждаха побелели, в постланите на седалките овчи кожи? Смазаните от изтощение хора на заранта се събуждаха с нагризани пръсти, с изпъстрени като от шарка кожи след гадните ухапвания на паразитите.

Макар всеки път, когато ги чуеха надзорниците, бичовете да заплющяваха по голите им снаги, Асен и предишният кормчия успяха да си разменят няколко думи. От тия думи се почувствуваха близки, кажи-речи приятели. Тъй Асен разбра, че кормчията е сърбин, че се нарича Бранко Вучич, но че всички го познават като Бранко Дугуня, Бранко Дългия. Прогонен от турците, които запалили родното му село, той бе избягал към морето, бе заживял там, край синия Адриатик. А с какво друго могат да се препитават мъже край морето? Бе станал рибар. Между рибар и пират има само една крачка. Тъй попаднал при капитан Пиколо. Разбран капитан бил той отначало. Славата му се носела по цялото Средиземноморие. По-хитър, по-дързък от него нямало. И справедлив бил към момчетата. Сред пирати това е най-важното. От неправдата на света са избягали, братство и свобода да търсят. То се знае — само помежду си, затуй свободни свободно се сдружават. Братски делят несгоди — по братски делят и плячка, без страх от кралски закон и божи съд.

Малко знаеше Асен до този ден за пиратите. Бе ги смятал само грабители, които беше длъжен да гони, да бие и откарва на съд при кадията. А сега ги видя други — други му ги описа Бранко Дугуня. Не помнел той случай капитан Николо да е излъгал екипажа си. Честно уговорено, най-честно разделял награбеното имане. Никой не помнел да е скрил дори една жълтица от общата дялба, да не е платил туй, що се полага, на оня, който е загубил в боя я око, я ръка, я крак; да не е изпратил на вдовица или сираче пая на загиналия съпруг или баща.

Всъщност капитан Николо не се препитаваше само от грабеж. Когато нямаше друго, и жито превозваше, и със сукно търгуваше, и роби препродаваше. Та нали по туй време сам светият отец беше благословил единствена Генуа да доставя роби за Германската империя. Всеки знае, нямаше само търговски кораби, или само пиратски. Кой да е търговец, като му падне, не би пропуснал да оплячкоса срещнатия кораб, що няма сили да се защити. Кой да е почтен търговец, ако види село без отбрана, ще отмъкне жителите му като роби, вместо да ги купува от другаде и да ги препродава. Нали затуй и Генуа, и Венеция плащаха обезщетение на всекиго, който се оплаче, че е ограбен от техни кораби. И затуй, за тази закрила, капитан Николо плащаше десятък от печалбата си на генуезкия дож.