— Не е вярно, кадъ! Аз също не мога да я гледам. Колят, ги навън, не пред очите ми.
— Все това, беим. От кланета искам да бягам. Хасан бей отиде при френките. При своите. Аз пък къде да се дяна? Османец съм, от най-чистите. Какво ще диря при френките? Дърво без корен. Затуй тъй бягам при виното… Забравям…
Али бей кимаше насърчително. Присвитите му очи сякаш искаха да кажат: „Говори, говори! Всичко си кажи!“
Виждаше, добряк беше Кадъ Мустафа. В пиянството всеки се показва какъв е — добрият става мекушав, лошият става проклетник. Добряк е кадията. Добрите са бездейни. Затуй са добри. Ако действуваха, все щяха да докундисат някого. Добър и честен е кадията, ала за исляма е лош. А то е най-важното — за исляма.
Али бей се изправи. Застана до прозореца. Напреде му се ширна Кара Дениз, друг път тъй наситено син, а днес дори не и черен, а някак посивял като размътен. Дали от валелите дъждове или от омарата, зад която кръгозорът не се виждаше, или пък от замъгленото, също посивяло безоблачно небе? Вятърът разклащаше клоните на бадема, тоя вятър, който не преставаше цяла седмица — ту тихо като цвъртене на щурец, когато полъхне западният боненте, ту громко, оглушително, като вълча глутница, когато се обърне северният драмадан. Кипналата пяна от прибоя на буруна се стелеше към запад, увлечена от коварното шейтанско течение като огромно бяло було. Отсам него, към брега, се вееха червените повлекла на размиваната от вълните рохкава скала. Към запад, запазен от Килгра бурун, сякаш създаден нарочно от аллаха за вълнолом, лежеше притихналият Килгра лиман, лъснал се като чиличения щит на яничара, който стоеше навръх Чауш калеси с разкрачени нозе, подпрян на дългото копие.
Чаушите вкараха в одаята един дрипав просяк, който се застоя за миг на прага, сетне изтича, та се просна по очи в краката на бея.
— Милост, пашалъм! Не ме погубвай! И аз душичка нося. И мен се ще да живея.
Беят даде знак с очи да го отстранят. Чак тогава запита:
— Ти кьорав ли си или не си?
— Милост, паша ефенди! Не съм. Виждам си като всички люде.
— А защо се правиш на сляп, какъвто аллах не те е създал? Не знаеш ли, куче, че само аллах има право да дарява зрение и да лишава от него?
— Не зная, пашалъм!
Струваше му се, че като го превъзнася, като го нарича паша, ще смили сърцето му.
— Не зная що е наредил аллах. Знам само, че хората стават по-милостиви пред слепците. Повече им се отпускат кемерите. Затуй, пашалъм!
Али бей се обърна към каймакамина:
— Затуй те извиках, кадъ. Да съдиш. Кажи как ще отсъдиш тоя хаирсъзин?
— Какво ще го съдя, беим! Аллах сам го е осъдил, като го е оставил сиромах.
— А помниш ли, че оня, Фружиновият размирник, също се преструваше на кьорав?
— Та всеки кьорав да не е съгледвач?
Али бей помълча малко.
— Не ти ли се струва, кадъ — май множко се навъдиха просяците?
— Наспорил ги аллах, вярно е.
— А не бива!
— Право е, не бива. Ако има повече правда на земята, и просяците ще намалеят.
— Ти пак не ме разбра както трябва, кадъ — усмихна се Али бей. — Аз си мисля за друго, по-лесно, по-бързо.
Евнух бей се наведе да му пошушне:
— Ще ги изтребя!
Кадъ Мустафа изтрезня изведнъж:
— Що рече, беим?
— Не се стряскай, кадъ! Какво ще стане, какъв зян ще има, ако ги изтребя? Ще очистя вилаета от съгледвачи и душмани.
Беят повтори любимата си мисъл:
— По-добре четиридесет невинни да загинат за славата на аллаха, отколкото един душманин да остане на свобода!
— Не думай! Тия са малки човечета, беим. А малък човек — малък душманин. От големите се пази. Големец големи поразии прави, голям душманин!
— Смешен си ти, кадъ. Не мислиш. Ще ги изтребя да отърва вилаета от бедността. Щом ги е оставил бедни и сакати, значи и аллах не ги обича, както рече и ти. Та аз ли да ги обичам? По-милостив ли съм от аллаха?
Кадъ Мустафа се изправи. Вече не се олюляваше, беше изтрезнял напълно.
— Али бей, ако това е вярно… Ако е вярно, ти… Ти си самият шейтан… — Кадията махна с ръка. — Виждам, не се разбираме. Остави ме да си ида!
— Преди това кажи как го осъждаш!
— Оправяй се: съди, коли, беси, както знаеш!
— Добре тогава! Ще го окьоравя! Хем за наказание, че мами хората. Хем да му помогна честно да получава милостинята си.
Кадъ Мустафа почти простена:
— Ти си шейтан, беим!
Евнухът поклати глава. Гласът му прозвуча дори тъжно, не жестоко:
— Не, кадъ! Само вардя падишаха. Вие имате жени, деца, всякакви радости. Тях вардите. Аз имам само падишаха. Всичко ми е от него. Нямам мъжка радост. Само славата и властта ме радват. Насищат сърцето ми с наслада.
Читать дальше