Петър Бобев - Калиакра

Сякаш бе намерил разковното цвете, което алчни иманяри дирят от векове насам из урви и сипеи, срещу Благовец и Еньовден, та с него да отключат тайните иманета. Сякаш бе открил философския камък на западните алхимици, с които превръщаше глината и бакъра в злато…

Асен приближи до очите си една жълтица. С труд разчете гръцкия й надпис: „Александър“.

И разбра. Много бе чел някога Хасан бей. Кога нямаше битки, четеше и турски книги от имама, и български, и гръцки, скрити от покойната му майка в най-потайните кътчета на сарая. И „Естествословника“, който описваше всички твари на земята, и „Манасиевата хроника“, и „Гадателните книги“, от които се научи да познава кога ще има плодородие, кога суша и глад, и „Троянската притча“… И най-вече „Александрията“…

Че кой болярин, кой властел не е черпал от тая книга воля за сила, за подвиг и слава? Че кой не се е носил в мечтите си върху александровата колесница от победа към победа? От единия край на земята до другия…

На големия златен щит бе изкован околовръст същият надпис: „Александър — повелителят на света“. А вътре, под гръцките букви, незнаен художник бе изковал наниза от бойните му подвизи.

Чувал бе още нещо княз Асен. От бащата на поп Ставрос. Старо сказание, че тук, в недрата на Калиакра, някога скрил дела си от александровото наследство пълководецът му Лизимах…

Не беше ли тъкмо то — съкровището на Лизимах?

Той стоеше ослепял и оглушал, забравил себе си и целия свят. Не можеше да повярва. Дали не беше сън, безжалостен кошмар, роден в задушната каменна делва? И всеки миг можеше да се събуди, стреснат от злобния глас на занданджията.

Изведнъж Асен се опомни, досети се. Та нали пратеникът на Фружин каза, че крал Владислав няма злато. Ето го! Това богатство щеше да плати рицарите и наемниците му. Не само един кръстоносен поход, десет похода щеше да плати тая грамада от злато и скъпоценности. Награбени от поробени, да откупят свободата на други поробени…

Само той самият да излезеше оттук, да намереше кораб, който да отнесе това богатство до Будима. Тук то беше безполезно като калиакренския варовик. А щеше да стане и вредно, ако недай боже попадне в лапите на Али бей.

Мисълта му заработи трескаво. Най-първо трябваше той да се измъкне. Другото беше по-лесно. С някоя галера на краля щеше да пристане през нощта под Калиакра и щеше да натовари съкровищата й. Толкова контрабандисти бе преследвал, все беше научил и той нещо от тях.

Асен се огледа. На пода под тесните пукнатини, подобни на водоравни амбразури, той видя някаква дупка. Пристъпи към нея. Може би беше тъкмо това, което търсеше. Надолу водеше нова каменна стълба.

Беглецът се озърна и дори без да съзнава защо, взе от най-близката купчина една златна чаша, инкрустирана с безброй скъпоценни камъни. Мушна я в пояса си. Предчувствуваше, че ще му бъде нужна. Заслиза по стъпалата. Едно, две, пет… Мракът отново го удави в черната си непрогледност. Усети, че нагазва във вода и неволно се спря разколебан. Къде ли отвеждаше тоя проход? И трябваше ли заради водата да се върне назад? Кое беше по-добре: да скочи от горната дупка, от височина тридесет боя, за да се разбие върху подводните скали, или да се гмурне в зловещия отвор под него?

Не се двоуми дълго. Калиакренец беше княз Асен. Научил се бе да плува още когато прохождаше. Той прочисти няколко пъти дробовете си, пое дълбоко дъх и се гмурна, като даваше тласък надолу с краката и дясната си ръка, а с лявата опитваше пътя пред себе си.

Оказа се по-леко от това, което бе очаквал. Проходът свърши на три метра под водата. Напреде му засия в опушена синева подводният изход. Асен се промуши през него и изскочи задъхан над водата. Залови се с ръце за скалата и се прехвърли на малката площадка. Над главата му висеше застрашително, сякаш всеки миг щеше да се сгромоляса, каменната гърбица на носа, подкопана от вековния прибой. А отгоре му зееше отвесният кладенец, през който робите насипваха добруджанското жито направо в приставащите под скалата гемии.

Перестите облаци бяха застлали целия небосклон като бял калдъръм. Широките мъртви вълни, без никакво гребенче, без никаква пяна, лазеха бавно насам и се плискаха в проядената скала привидно кротко и нежно, а в същото време с някаква метална настойчивост.

Отсреща, на няколко хвърлея оттук, се поклащаше на рейда генуезката галера, където Евнух бей бе наредил да продадат двете девойки. Тъкмеше се за отплаване. По безредното клатене на веслата се разбираше, че гребците се подготвят, опитват тежките дръжки. Матросите развързваха алените платна, други изтегляха железните котви.