Петър Бобев - Калиакра

Кадъ Мустафа премисляше бързо. Бързо отговори:

— Кога е имало буна, законът набива на кол.

— Право съдиш сега, кадъ!

Кадъ Мустафа извиси глас:

— Само че сега не е имало буна, беим. Я говорили нея, я не говорили. Пияни били, нищо не сторили. Няма такъв закон, беим.

Али бей не издаде с нищо раздразнението си от хитрата му уловка. Само рече:

— Пък аз ти казвам, че има. Законът сега е Али бей бин Абдуллах. Дошъл е тук Али бей не пилаф да яде и шербет да сърба, дошъл е не за вино и хубавици. Султанлъка е тръгнал да укрепва.

И вдигна ръка.

— Тоз закон, Али бей бин Абдуллах, осъжда тия царски душмани. На кол да бъдат набити. Три дни сред мегдана да стоят. Да им се нарадва раята.

Тогава Звездена пристъпи напред и извика:

— Не отсъди право, беим! Нямат никаква вина те. Само аз съм виновна. Аз ги повиках, без те да знаят защо…

Той я пресече:

— Ти пък какво мислиш, болярке? Че ще набивам жени ли на кол? Не, къзъм! Мъже ми трябват на мене. Мъже ще сплашвам аз, не жени.

И се обърна към войниците:

— Хайде, в хапуза!

Боян Кръчмаря вдигна поглед:

— Нали обеща да пощадиш Калина, беим?

— Обещах — отвърна беят. — И не се отмятам. Ще я пощадя. Няма да я убия. Не е душманин тя, ахмачка е. Ей тъй за нищо ви погуби, от женска глупост. От ревност. Отде е могла да знае, че вие царщнна ще събаряте. Щом не сте й обадили, рекла си, че Хасан бей се тъкми у болярката да нощува.

Той направи знак на двама яничари.

— Тия двете, Калина и Звездена, утре рано ще продадете на френкската каторга. Оная в пристана. Колкото вземете все е кяр.

Поведен, вързан като добиче от един яничар, Хасан бей се обърна към Калина и подхвърли през рамо:

— Как можа, Калино? Девойката изплака:

— От обич беше, Хасан бей. От много обич. Що мярка няма.

— В любовта човек се издава какъв е! — шибна я той е тия думи като с камшик. — Гнуся се от тебе!

И плю.

Най-опасен беше Хасан бей. Затуй Курт Али го натика сам в отделна килия — един каменен чувал, издълбан в калиакренската канара, в който нямаше място да седне, камо ли да си полегне. Ей в такава яма стоеше Хасан бей, внукът на княз Иванко, по-право висеше, сгърчен като дете в майчина утроба, с подпрени колене и гръб в студените стени.

Отгоре го бяха блъснали в дупката, отгоре го бяха затиснали с каменна плоча. И върху нея бяха седнали двамата му пазачи. Колкото и да се напъваше отдолу, нямаше да я подигне, дори ако беше Самсон библейският или Марко Кралевити.

Хасан бей премисляше: и минало, и бъдеще. То какво ли бъдеще го очакваше вече — един заострен кол насред мегдана. И после — в пъкъла на християните или в джендема на мюсюлманите. А него, на по-лошо място щеше да го натика Аллах—Йехова. Мястото, що е отредил за ония, дето не вярват нито в Мохамеда, нито в Христа. Архангел Михаил щеше да отнесе на ръце душите на Иван Дъба и другите добри християни. И щеше да ги положи пред трона на Всеблагия. Ако Хасан бей вярваше истински в исляма, Мохамед пък него щеше да хване за перчема на темето и да го вдигне в джаханъм-рая, при райските хубавици и пилафа. Нали затуй мюсюлманите си оставят перчемите? А него — ни Мохамед щеше да го погледне, ни Христос. Хем Хасан бей, хем княз Асен, по-право ни единият, ни другият…

Оставаше му сам да се грижи за себе си. На милост не можеше да се надява — последен него беят щеше да пощади. Трябва да иде при цар Фружин и да му каже: „Ето ме! Дай ми Карвунската хора и да се връщам!“ И пак ще дойде предишната сила и власт. Сам да царува, своята воля да налага, а не да аргатува на султани и султански евнуси…

Той се разсмя неудържимо. Тъмно беше и страшно в тая каменна торба, а цар Фружин е далече. Още по-далечен е скиптърът на Карвунската хора.

Хасан бей, а сега само Асен, заудря с юмруци по плочата, която го отделяше от света. Отгоре часовоят изтропа сърдито с ботуш. Гласът му проехтя прецеден през каменната преграда като издън земя:

— Сус бре, гяурско семе!

Значи тъй, тъй леко се бяха отказали от него, значи тъй леко го прежалиха. Защо и той да не ги прежали. Както му мерят, тъй и той да им отмери. Стига е мъчил сърцето си, стига го е двоил между раята и поробителите — нито с поробителите поробител, нито с робите роб. Сега вече знаеше накъде. И по език, и по кръв, и по сърце.

В смрадната дупка беше душно и потискащо. Въздухът му не стигаше, гърдите му се свиваха мъчително. Трябваше да стори нещо, да опита. Ако беше в друга килия, можеше да се надява на нещо, защото цяла Калиакра беше прокопана с подземни ходове, като проядена от дървояди греда. Никой друг не ги познаваше като него. От баща на син беше предавано това знание, та да го ползват — при нужда, при смъртна заплаха. Само тук не знаеше Асен да има подземие или пещера. Види се, когато са я копали дедите му, за опасни затворници са я гласили. Отде са могли да знаят те, че някога внукът им ще гние в нея.