Петър Бобев - Калиакра

Той се намъкна в зиналия отвор. Потърси с нозе някаква опора. Не намери, но не се отказа. Черната бездна беше по-примамлива от кола сред стъгдата. Изсули се до пояс, увисна на гърди. Ако се отпуснеше още, само на ръце, не би могъл да се върне назад. Въпреки това се отпусна. И тогава краката му опряха в някаква плоча.

Асен стъпи, разкърши тяло да раздвижи схванатите мускули. После пипнешком изследва подземието, в което беше попаднал. Скоро откри, че това беше провъртян в каменния масив груб тунел. Доколкото можеше да си представи — проход, за който дори не бе чувал. Навярно не то знаеха и дедите му, иначе не биха издълбали в такава близост с него каменната затворнишка делва.

Все тъй, сред непрогледния мрак, той пое в една посока, като проверяваше с крак всяка нова стъпка.

Не. Не му се бе присторило. Не му бе просветнало от родената надежда. Наистина тъмнината се разсейваше. Очите му взеха да различават грапавините на скалата, после различи очертанията на поднесените към очите си ръце. И при един завой видя светлия отвор, блеснал като огнено око в мрака.

Асен притича нататък. Пролуката беше тясна, колкото да се провре през нея един човек. Той надзърна навън. В първия миг стисна очи, заслепен. Предутреният здрач ослепи несвикналите му зеници като огнен взрив. Но скоро пак отвори очи. Дълбоко под него, на тридесетина човешки боя, лъсна морето, поруменяло от предразсветното зарево. Нечувано отвътре, сега то изведнъж зашумя с плисъка на вълните си, като го облъхваше дори на тая висота с хладния си дъх, наситен с мирис на водорасли.

Морето! За родения моряк то означаваше само едно — свобода. Но как да се добере до него? Отворът зееше нависнал върху отвесната скала като огромна пчелна килийка. И никой не би могъл да изпълзи по тая скала. Само ако е чайка, та да прелети. Или — самоубиец, решил да се сплеска в рифовете, които се зъбеха долу, запенени при всяка нова вълна.

Той се отдръпна. Ако се наложеше, можеше да стане и това. Щеше да го предпочете пред кола. Сега беглецът жадуваше свобода, жадуваше живот. Всеки проход има два края. Ако това беше входът, къде е изходът?

С тая увереност той тръгна назад. С всяка крачка мракът се сгъстяваше. Асен отново запристъпва като слепец. Вървя дълго, стори му се вечност, докато внезапно протегнатите му пръсти опряха в задънена скала. Той я опипа нетърпеливо. Знаеше, че няма време. Ако тъмничарят речеше да провери затворника си, всичко щеше да се разкрие. От бързината, от находчивостта му зависеше животът, бъдещето му.

Ето, пръстите му откриха някаква цепнатина. Той я проследи опипом. Водеше право нагоре. После кривваше водоравно, за да се спусне отново отвесно към пода.

Та това беше врата, тайна каменна врата! Оставаше му само да я отвори. Асен не за пръв път беше отмествал такива прегради. Знаеше, нямат брой техните секрети. Най-прости и най-сигурни са плочите, които се превъртат около оста си. Трябва само да знаеш къде да натиснеш, за да ги раздвижиш. Той опита вдясно, по-нагоре и по-надолу, опита вляво. Напразно. Все една и съща непокътната скала. Напъна с все сила. Същото. Дали пък не бе сгрешил — да не е никаква врата, а случайна пукнатина? Или пък оста да е изгнила, ако е била дървена? А ако е била желязна, да се е разкапала от ръждата?

Само за утеха, колкото да се увери, че е опитал всичко, Асен натисна горния ръб на блока. И като по чудо той се поддаде. Превъртя се около водоравната си ос, раздели отвора на две половини. Повече по усет, отколкото по разум, защото се стремеше надолу, към морето, беглецът пропълзя в долното отвърстие. И дръпна от предпазливост зад себе си каменната плоча.

Усети стъпала под краката си. Едва сдържащ порива си да притича по тия стъпала в мрака, той заслиза пипнешком към неизвестността.

Най-сетне стълбовидният тунел свърши. Асен стъпи на равно. Озовал се бе в пространна зала, осветена от два тесни процепа в канарата, две от стотиците пукнатини на калиакренските скали, през които могат да минат само прилепите и скалните гълъби.

Но и при тая оскъдна светлинка привикналите му към тъмнината очи успяха да различат струпаните в пълна безреда подноси и кани, блюда и чаши, вази, щитове, брони, мечове, колесници, статуи, столове, ковчежета и амфори, които мъждукаха с меки жълтеникави сияния.

Не се мамеше! Та те наистина бяха златни! Всичко в тая черна дупка беше от злато! Като древният цар Мидас това, в което опираше поглед Асен мигом се превръщаше в скъпоценен метал. Той отвори с тръпнещи ръце едно сребърно ковчеже. И отвътре го плисна дъгоцветният блясък на диамантите. В съседната урна грееха със седефена мекота купчина бисери. И рубини. И всякакви други скъпоценни камъни. А прекатурената амфора беше пълна със златни монети.