Петър Бобев - Калиакра

От дясната й страна седеше слепият просяк, който от три дни протягаше паничка пред черквата — сега вече променен, зрящ и силен мъж, с горда осанка. Не просяк, не селяк, не купец, а — властел, свикнал да му се подчиняват. До него бащата на Калина, старият кръчмар Боян, беше опрял и двата си пестника в масата. Отляво пък беше забил поглед в пода като сраснал с тежкия стол, Иван Дъба. После се редяха притихнали пред опасното начинание Йончо Ковача и Коста Куюмджията. Точно срещу болярката бе подарял брада на двете си ръце самият Хасан бей и нетърпеливо местеше очи от едно лице на друго. До него мълчеше намусен, седнал върху крайчеца на стола, сякаш всеки миг ще рипне да побегне, забравил от смут да отложи калпака си, Горан, старейшината на близкото село.

Звездена се изправи. Очите й излъчваха такъв огън, лицето й грееше с такова вътрешно горене, че от това дребната й снага сякаш неусетно израсна, хвърли великанска сянка върху стената.

— Братя българи! — рече тя с тръпнещ от вълнение, а в същото време твърд като стомана глас. — Повече няма да чакаме. Види се, поп Ставрос няма да дойде.

— Уплашил се е — подхвърли Йончо.

— Каквото и да е, той си е грък. Няма да милее чак толкоз за Българско я. Поканихме го като християнин. Надявахме се да ни помогнат и другите гърци. Но нищо, ще минем и без тях.

Тя преглътна и продължи с още по-тържествен глас:

— Вече да ви кажа защо сме се събрали. Сред нас е пратеникът на цар Фружин. Чуйте неговите думи!

Престореният слепец остана неподвижен, без да трепне под погледите, които се вторачиха в него. И така, без да вдигне глава, сякаш заучил наизуст словото си от стотиците му повтаряния по всички кътища, където бе минал, заговори:

— Малко ще приказвам. Защото нашата цел иска дела, не думи. Цар Фружин иска да знае дали има още българи в бащиното му царство. Ще се вдигнат ли воините му с оръжие да прогонят измаелитите, които погазиха страната му? Е, думайте, какво да отвърна на нашия цар!

Хората мълчаха, едни навели ниско глави, други устремили замислени погледи далеч отвъд стените, към имот, домове и челяд.

Боян Кръчмаря облиза устни:

— Какво искаш от нас? — запита той.

— Бунт! — отвърна пратеникът.

Кръчмарят изръмжа сърдито:

— Наситихме се на бунтове. Преситихме се. Отвътре тая царщина не се събаря. На какво друго се нада цар Фружин?

— Владислав Ягело и Хунияди Янош ще навлязат в Българско с рицарите си. Със сърбите и власите. А Скендер бег и Караманоглу ще ударят от юг.

— Тая зима Владислав и Янкул воевода избягаха от Златишкия проход. Бъхта ги султан Мурад. Кога пак набраха сили?

Гласът на непознатия потрепера от гняв:

— Не ги би султанът. Заледи се друмището. Не даде ни кола, ни добиче да дойдат до войскарите, ни хляб да принесат, ни вода, ни оръжие. Затуй. Ама сега ще ги бие. Ибрахим бег, емирът от Караман, най-върлият враг на Мурад, макар че е негов зет, писал на Владислав. Тъй рекъл той в писмото: „Мурад полудя. Даде трона си на едно момче, на сина си Мехмед. А той живее сред песни и жени, яде и пие. Ударѝ го ти от запад, аз от изток и ще го смажем.“

Боян Кръчмаря повтори въпроса си:

— От нас, от нас какво искате?

Посланикът сви рамене.

— Засега нищо. Само да знаем. Да си знаете и вие. Да се уговаряте с други българи, да стягате оръжие. И кога чуете, че цар Фружин е навлязъл, да се дигнете! Ей това!

— Ами ако Владислав пак побегне? Тогава? Фружин ще се върне в Маджарско, имал си там и крепост, и палати, и челяд. Ще се върнеш и ти с него. А народът пак ще остане да ви сърба попарата. Така ли е?

— Не е така! — разгорещи се непознатият. — И Владислав си има астролози, както всички господари. По звездите му гадаят бъдещето. Те му казали туй, което и аз ще ви кажа. Щастлива е тая година 1444! Да не я пропуснем! Година на трите четворки. Магическо число е четворката. Още по-силни са три четворки. Победна ще бъде тая година. За слава! Най-сетне кръстът ще смаже полумесеца!

Мълчал досега, Иван Дъба се надигна.

— Ясно, чухме. Искате пак ние да вадим кестените. Когато дойдоха османците, болярите първи се отметнаха да запазят власт и сила, да добият хареми. И Балтаоглу Сюлейман, капуджибашията на султана, е българин; и Искендер паша, братът на Фружин, за турска вяра загина в Анадола; и бан Янко в София; и бащата на Хасан бей. Един ли е, двама ли са? Че нали и половината яничари са все българи? Ами другите, дето, без да са се обрязали, са по турци от турците? Та не надви ли Баязид крал Сигизмунда при Никопол с подкрепата на Стефана Лазаревича? Та не загинаха ли и деспот Константин от Велбъдж и Марко Кралевити от Прилеп във Влашко все за турската вяра?