Петър Бобев - Гладиаторът

Мукатралис опита да я поеме под мишница.

— Иди се приготви! Скоро ще дойдат поклонниците. Те очакват да им разкрием волята на бога. Дионис прониква в бъдещето. Дионисовият жрец предсказва бъдещето. Четири са прорицалищата на Дионис. А бесите са най-верните му служители. Първото е сред Родопа, в страната на бесите. Беси служат и в храма на сатрите. Беси са и жреците в Делфи. Те са най-добрите оракули. Нали там е гробът на Дионис? И нашият род е от бесистко потекло. Ние сме четвърти — по ред, не по слава. И при нас идват от целия свят да научат волята на бога.

Саине беше слушала от баща си това стотици, хиляди пъти. Не му се сърдеше, остарял бе човекът. Друго не го тревожеше.

— Приготви повече сяра! — заръча й той. — Сярата прогонва злите сили. Приготви и плауново семе! Когато го хвърлиш в огъня, с пламъка си то осветява като светкавица не само външния свят. То огрява и душата. Прави я да вижда неща, които друг път не е виждала. Приготви и топки от глина с картагенския прах. Неговият гръм напомня на смъртните за всемогъществото на бога. Вдъхва богобоязън. А без богобоязън простият смъртен не бива да влезе в храма. Без богобоязън няма вяра.

Саине знаеше и това. Научила бе повечето от жреческите тайни, които се предават от баща на син и дъщеря. Знаеше, че благословената от Дионис вода в сребърен купел не се разваля, защото съдържа божия дух. Знаеше, че боядисаните яйца — символ на възкресението, също не се развалят. Знаеше толкова много. И щеше да бъде щастлива от това знание, ако не беше…

А Мукатралис не спираше да си повтаря магически думи, като трупаше омайни билки върху жертвения камък. Когато дойдеха богомолците, той щеше да запали тия билки. И от техния дим дъщеря му Саине щеше да бъде осенена от бога с дара на пророчица. Като делфийската Пития.

— Лоши времена настанаха, чедо. Такова безпътство, каквото никой не помни. Навъдиха се толкова божества, че и най-старите жреци вече ги объркаха. Не знаят кому за какво да се молят, от кого каква помощ да чакат. За какво е властен Великия конник или Бендида, за какво Дионис или Сбелсурд, за какво Арес или Асклепий, Джерман или Семела. И сякаш ни са малко нашите богове, та трябва кой отде завърне да ни натрапва и други: и египетската Изида, и понтийската Митра, и кой ли не още.

Саине мушна дряновия прът в пролуката на пода, натисна го и една плоча се хлъзна настрана, откривайки тясното стълбище. Девойката взе светилника и пристъпи. Но се подхлъзна. Падналото лоениче се пръсна на няколко къса.

Мукатралис пребледня. Скочи да гаси с крака пламналото масло. После пошепна задъхан:

— Как можа, Саине! Забрави ли каква мощ е заключена долу? Забрави ли, че само една искрица е достатъчна да освободи тая мощ?

Девойката седеше на стъпалото, скрила лице в длани, и хлипаше тихо.

— Прибери се в стаята си! — рече той. — Днес не си годна за богослужението. Ще ида аз.

Тя се отмести.

— Помни! — натърти той. — Това е страшна сила. Мечтаех някога да я дам в ръцете на Спартак. Ще дойде ден и ще я доверя на теб. За доброто на Медика. Ала не в ръцете на Мокапор.

Той посочи сребърния медальон, окачен на гърдите му.

— Тук е написана тайната. Да знаеш, ако…

Изведнъж той се обърна. Бе чул бързи стъпки. Затова върна плочата на мястото й. Никой друг освен него и Саине не биваше, да знае това скривалище.

По пътеката изтича, задъхан от бързането, едноокият Диза и без да спре на прага, без да коленичи, забравил божата забрана, извика:

— Спартак! Пратеник при Сбелсурд!

Тази вест прозвуча толкова неочаквано, толкова зловещо, че в първия миг Саине не я осъзна. Стоеше, слисан от чутото, и старият жрец. После смисълът едновременно докосна нейното съзнание и неговото. И двамата знаеха какво означава това. Напоследък Мокапор зачести с пратениците си до Сбелсурд. Но досега ги избираше все от враждебни родове. Какво бе станало, та и собствения си син…

— Как! — изпищя Саине. — Какво каза?

Жрецът направи няколко бързи крачки и хвана за ръката злокобния вестоносец.

— Кога? Защо?

А знаеше — смокът вече беше предсказал бедата.

Диза пое дъх:

— Римляните нахлули в Медика. Резосът запита жреца на Сбелсурд и той посочи Спартак. Да измоли закрилата на Сбелсурд.

— А сега? — Саине се вкопчи в ръката му. — Сега?

— Спартак е в двореца. Готви се за дългия път. Аз опитах да го склоня към бягство. Та той е половин атинянин. В Атина има място за мъже като него. Навред по света има място за такива. Той отказа. „Ако ще помогна на народа си и така — рече, — нека умра! Кажи само на Саине, да знае.“ И ето, дойдох. Казах…