Петър Бобев: Позорът на Один

Днес — не. Днес Ерик предпочиташе друго: нахлу без никакво предупреждение. Бе подочул нещичко за тоя народ. При все че ромейският пратеник го бе уверявал как щели да офейкат, щом само зърнат флота му, щом само чуят името му.

Преди два дни бе дошъл на кораба му този посланик. Стратег Константинос — тъй се бе представил. Облечен с копринен хитон над скъпите вълнени гащи, препасал обшит със злато и скъпоценни камъни пояс, с разкошни везани ботуши, чиито носове се извиваха нагоре като куки, заметнал великолепен плащ, нашарен със сърмени образи на грифони.

Горд и наперен. Мустаци и брада, намазани с чер восък. Начервени устни и напудрено чело. Излъчващ благоухания.

Ерик сякаш бе попаднал в цъфнала градина.

Мускулест роб стовари пред нозете на конунга торба със златни украшения и посуда. И се оттегли на лодката, с която бяха дошли. А стратег Константинос се поклони ниско. И изрече почтително:

— Всемогъщият ми господар, поставеният от бога Теофилос, поздравява славния конунг на непобедимите нормани.

После посочи с ръка:

— В знак на искрена дружба ти поднася тоя скромен дар. С готовност да ти услужи винаги, когато пожелаеш.

Говореха на гръцки, защото Ерик при своите безчислени странствувания бе усвоил добре тоя език. Нямаха нужда от тълмач, сигурни, че друг не ще да чуе и да разбере що се уговарят.

Конунгът все не можеше да свикне с ромейските превземки, с извъртанията и ласкателствата им, с подсладените им речи. Знаеше, че ромеите имат в устата си по девет езика, всеки от които лъже различно — според случая.

И го прекъсна:

— Казвай без заобикалки какво иска императорът ти! Стратегът едва преглътна обидата. Ала трябваше да се владее. Личеше как ту пламваше, ту прежълтяваше като восък.

И заговори бързо, решил на един дъх да изприказва всичко, що му бе заръчано. И да се маха, да се пръждоса по-скоро и по-далеч от тия мръсни и вонящи некъпани варвари.

— На север от нас — зашепна той — живеят скити, диви хуни…

Ерик бе подочул вече, че ромеите наричат така българите. От злоба и безсилие. Тяхна си работа! Всички съседи се мразят — нека се мразят и те! Какво го засягаше него това?

Стратег Константииос добави:

— Натъпкани са със злато. Грабено отвред. Ей тъй разправя летописецът за хана им: „Като пълнел кесии със златни и сребърни пари, той ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната ръка злато, а с лявата — сребро.“ И сниши глас съвсем:

— Удариш ли тях, разбиеш ли ги — императорът умее да се отплаща по императорски.

— А защо не ги разбие той? — запита прямо Ерик.

— Няма как! Сключил е договор. Пък и сега си има други тревоги.

Конунгът не понасяше извъртанията:

— Защото го е страх! Пък Ерик не се бои от никого! Ей това си припомняше той сега, застанал на корабния нос — унижението на ромееца.

Ерик Белязания наистина не се боеше от никого. Не току-тъй се става конунг. Викингите са най-храбрите на земята. А конунгът е най-храбрият сред храбреците. С подвизи, с несравнима смелост се налага той. Не поради бащини заслуги, а по лично достойнство. Тъй и Ерик — от прост воин, от нещо по-долно, изгнаник от племето — се бе издигнал. С дързост, с воля, с упоритост, с ум.

Най-вече с ум…

Той се извърна назад.

Вече можеше!

Бе зърнал врязания сред морето скалист нос, в чиято основа беснееха белогривите вълни. И изригваха нагоре гейзери от водни пръски като издишваните от китовете струи пара.

Отвъд тоя нос…

Ерик едва го изрече:

— Ставай!

Чудно как го чуха в грохота на бурята. В следния миг налягалите плътно един до друг между двете редици на весларите бойци рипнаха на крака, заоправяха припряно дрехи, брони и шлемове. Мокри вир-вода и те от прехвърлящите борда вълни.

Все руси и червенокоси, все брадати, със закръглени плитки шлемове, с плочести и плетени ризници, с къси кожени ботуши, с разголени космати гърди и яки, жилести ръце. Все груби обветрени лица, все сиво-сини стоманени очи под смръщени рошави вежди.

Другите, будните, чиято смяна още не бе изтекла, продължаваха да размахват тежките весла — по шестнадесет от всяка страна, — опитващи напразно да се предпазят от връхлитащите водни хълмове с изправени по борда щитове.

Без да изчакат нова заповед, видели какво става на предводителския кораб, се надигнаха от сън почиващите досега смени на останалите, подредени в походен строй, дракари.

Белязания ги измери с бърз поглед. Види се, остана доволен. После се обърна към кормчията си, Олаф се наименуваше той, и му даде едва уловим знак с очи.