Петър Бобев: Позорът на Один

Ей така му докараха белята. Пролетес. Оставил ги да пладнуват под върбата, той бе се заврял в буренака да събира охлюви, сиромашко месо. Жилаво, макари сварено, ама все месо. Не сух просеник, накиснат в извора.

И те, пущините, какво не им харесало тук, какво ги прихванало, вземат, та навлязат в чуждата мера, на съседното българско село. Бой за мера винаги е имало, и някога, кога са били само славяните, а сега, при размесени български и славянски села — още по-често.

Припна Нено да завръща стадото, ама късно. Конярчетата българчета го пресрещнаха и почнаха да го налагат, както само те умеят.

Дотича Баян последен и къде с увещания, къде със заплахи, накара другарите си да пуснат славянчето.

Допаднаха си веднага. И почти всеки ден оттогава се срещаха на това място, край хралупестата върба. Хем да се къпят заедно, хем да си побъбрят.

Че то и орисията на Баян не бе за завиждане. И той сирак, и той сиромах, и той чужд хляб яде. Баща му загинал в бран заради хана, майка му умряла също при Големия мор. Такива бяха времената: я война, я мор, я суша, я градушка. А понявга — всичкото зло вкупом. Та кой оцелее. Доотгледал го чичо му. Ала и той едва своите деца изхранваше. Недъгав, окуцял от люта рана. Е, до просия не бе стигнал, но ведно със своите синове и братовника си даде на чужди да слугува. При конярите. Не и коняр, ами нещо като техен слуга — слуга на слугите. И яденето им носеше, и конете завръщаше, кога се отделят от табуна, докато другите си бъбрят скупчени, без да слизат от седлата. Най-вече вода да им носи. С бъкела, възседнал най-мършавата кранта, тъкмо по пладне поемаше към реката, за да го напълни от шуртящия стубел. Казваха, че тая вода най-засищала жаждата.

Тук, на това място, го изчакваше Нено, та да си поговорят, да си се пооплачат взаимно, после да се изкъпят заедно, да полудуват из водата, а сетне — всеки по своята работа, всеки в своето село.

Разговаряха ту на български, ту на славянски. Смесени отдавна, щат не щат, особено младите, научаваха ведно с майчиния и чуждия език. А нали бяха по-малобройни, българчетата като че ли по-напред научаваха славянския.

Загърнат от шлема до цървулите с тежкия клашник, навръх обърнатата към морето кула, стражникът зърна приближаващите ладии. Съвсем непознати. А то — и познати, и непознати — щом идат неканени, значи идат не като приятели.

— Умор! — провикна се той. — Бързо!

Не наду рога, та да не сгреши нещо.

На три скока десетникът изкачи каменната стълба.

— Виж! — стражникът посочи борещите се с вълните дракари.

Умор вече бе видял.

— Гръм да ги тресне! — изруга той. И хукна обратно.

— Боилът… При него отивам… Той да нареди… Притича така надолу, подрънкващ с бронята и оръжията си, прекоси застланата с цепени плочи уличка, край която се издигаха, притиснали се една о друга, двукатните къщи с чардаци, почти допрени над главата му, изплиска рукналия порой и влетя в болярския дом.

— Води ме при боила! — рече той на часовия, който препречи пътя му с копие.

И без да го питат, додаде:

— Врази… В морето…

Пазачът се обърна към пруста.

— Драго! — извика го той.

И Драго, дето служеше и като тълмач, кога дойдеха гости другоземци, и като дворник, изтопурка по дървеното стълбище.

— Я питай властеля, да пусна ли десетника при него! Дума, видял кораби в морето…

Само след минута Драго се върна.

— Да влиза! — предаде той заръката. — Тозчас да влезе!

И Умор го последва нагоре по стръмните стъпала. Дворникът отметна завесата, та го пропусна вътре. Умор прекрачи, изпъна се по войнишки. Боилът вдигна поглед:

— Говори, копане!

Умор го изрече на един дъх:

— Видях ги, преславни боиле! Ладии! Врази ще да са…

— Колко? — изсумтя боилът.

— Безчет, господарю!

Токту се изправи рязко. Па се обърна към тълмача:

— Василий да чака!

И закрачи подир вестителя.

По стълбището го догони оръженосецът, та му подаде островърхия калпак с обърнати краища, наметна го с тежкия клашник.

Невисок, ала широкоплещест, набит, жилав и чевръст, Токту прекоси уличката и се изкатери на бойницата. Не погледна стражника, който при неговата поява замръзна като изваяние на поста си. А впери очи в забуленото от дъждовните струи море.

И ги съзря. По-право зърна последните дракари, източващи се зад скалистия нос.

— Варяги! — сам се увери той на глас.

Бе ги виждал друг път как преминаваха, без да спират, тръгнали по търговията си. Ала бе чувал и друго. Не само за купечески дела се навъртаха насам тия северни странници. Та не знаеше сега какво ли си бяха наумили.