Петър Бобев: Позорът на Один

Той беше само воин. Турен от хана да варди границата му. Длъжен да предвижда. Не предвидиш ли — хвръква главата!

— Огньовете! — обърна се боилът към Умор. — Сигналните огньове! Тозчас…

И изтича надолу. Тичешком нареди на пресрещналия го стотник.

— Тръбачът! Да свири тревога! А на влизане в аула додаде:

— Викай Рад, жупана!

После се изкачи на горния кат.

Знахарят стоеше все тъй, както го бе оставил. Прав, бос, гологлав, със смирено скръстени ръце.

Без да са му заповядали, оръженосецът свали кафтана на бокла и му нахлузи колчугата, плетената ризница. Препаса му бойния колан със сабята отляво и боздугана отдясно.

Когато вече му подаваше островърхия лъснат с пясък шлем ведно с малкия кръгъл щит, на прага се изправи жупан Рад, рус великан, цял лакът по-висок от другите. Толкова, че да влезе, без да чукне челото си в свода на вратата, трябваше да се понаведе. Беше облечен в проста славянска носия: бяла ленена риза, извезана с пъстри шевици и препасана с широк пояс, на който се друсаше мечът му, а отдолу се подаваха тесни вълнени гащи, напъхани в пристегнатите с черни върви навуща, с островърхи цървули — сякаш не цървули като цървули, а цели копани, дето насипват в тях забърканите трици на свинете.

Разгърден, с потни космати гърди, със запретнати ръкави, изпод които се подаваха коравите му ръчища — същински лапи, по които мускулите подскачаха, издуваха се, премятаха се, както ако под кожата му се бореха оплетени смокове.

И додето снагата му и скритата й крепкост можеха да уплашат всеки, що не го познаваше както трябва, главата, сякаш сраснала с биволския врат, лицето му, окръжено като пламък от русите къдри на косата и брадата му, сините му очи — от всичко лъхаше съвсем неочаквана за такова страшилище кротост.

— Влизай, Медуне! — рече боилът. Все със същия заповеднически глас.

Право си е, по на място друг прякор не би му прилягал. Като го гледаш, ще речеш — не човек, а мечок. Пък не само заради ръста му. И до днес се мълвеше и премълвяше как, още съвсем невръстен, кажи-речи момчурляк, Рад се борил с мечка. Види се — била е дребна, изпосталяла, ама нали си е била мечка? Нямал оръжие тогава, ни сопа, ни камък в ръката. И той — що друго да стори — взел, че я пернал косо с длан. Пернал я напреки по гръкляна, додето тя се изправяла да го подхване с лапи. Утрепал я. С един удар. Ей за тоя удар, не толкова за якостта му, се носеше и до днес мълвата.

Влязъл вътре, той запита. А сякаш не човешки глас, а мечо изреваване:

— Дирил си ме, боиле.

Несъзнателно може би, да поприкрие ниския си ръст Токту отново се настани в стола си, вирна глава. Боилът насече като със сабя отговора си:

— Ей защо… В морето… Из Българското море… Шетат… Варяги…

Билярът вече излизаше от собата, когато чу последната дума. Спря се сепнат, после бързо захвана да се кръсти:

— Господи, помилуй! Господи, господи! Опази стадото си!

Слушал бе и той за тях, ненапразно бе живял тъй дълго на тоя свят. По-страшни бяха северяните и от чума, и от скакалци, и от сарацини — от всички земни проклетии вкупом.

И все така, с кръстене, се спусна по стълбите.

А Медун, дълго премислял, дорде проумее за какво става дума, изведнъж се ухили:

— Варяги ли думаш? Е, хвала на Перун! Отколе ги чакам! Хеле, дочаках ги!

И сви пестници. Ръбати, жилести, тежки — същински боздугани. А очите му засвяткаха по детски радостно възбудени.

— Юнаци били — додаде. — Белким премерим сили!

Токту не го остави да довърши.

— Жупане, води дружината си! Без туткане!

— Ще ги разпердушиня! — цъфна още по-обрадван Рад.

Боилът свъси вежди. Не му допадаха хлапащините на славянина, ала що да стори! Такваз бе ханската воля — при всеки боил по един славянин за помощник. Петимен бе тъй да сближи двата народа, та да ги омеси в един-единствен. А не можеше или не искаше да проумее, че господарят си остава винаги господар. И с помощник, и без него…

— Няма да ги разпердушинваш! — сопна се той. — Само ще разузнаеш! Толкоз! Да видиш що вършат. И се връщаш веднага! Аз съм тоя, дето ще решавам дали да се бием. Чу ли?

Разговаряха без преводач. Ей туй изглеждаше най-чудноватото. На вид полудив овчар, на туй отгоре и безкнижен, жупанът говореше няколко езика: и славянски, и български, и ромейски, та и със сарацините се разбираше. Ако не бе жупан, боилът би го взел за тълмач.

Сега само отсече:

— Хайде, тръгвай!

Рад Медуна се обърна бавно и излезе, заслиза тежко по стълбата.

Едва тогава Токту се досети. Май че пак бе пийнал тоя дебелак? Всичко му бе хубаво: и силата, и храбростта. Но тая слабост към медовината! Друго не признаваше — само медовина. Пиеше рядко. Ама кога го прихванеше, изсмукваше, дето се казва, цяла делва.