Петър Бобев: Позорът на Один

Конунгът мерна издълбания върху й знак, древната руна.

— Победа! — възкликна той зарадван. — Победа ни вещае Один!

Ако Нено бе извадил друга руна, за поражение, тозчас щеше да го посече. Да омилостиви висшите сили. Но и така момчетата съвсем не се бяха отървали. Първите пленници биват пренасяни в жертва, щом свърши набегът. Тогава пък от благодарност към боговете, които са къде-къде по-кръвожадни от хората. Ненаситни за кръв. За по-добро начинание им стигат няколко животни — девет или деветдесет и девет — вълшебното число. И то непременно мъжки. Ала за особено важни дела изискват човешка кръв. Настървени за човешка кръв.

Пък и друго. Нямаха нужда от невръстни роби. Кой купувач ще вземе да хрантути и да отглежда сополанче, що не става за никаква работа? Само да заема място на кораба.

Момче, още дете, ала съобразителен излезе Баян. И додето варягите се взираха зарадвани в предсказателната пръчка, забравили го за миг, той се измъкна неусетно от тях, после хукна да се спасява. И без да заобикаля, без да дири пътека, пъргав като гущер, се изкатери направо по стръмния бряг.

Чак тогава враговете го видяха и се втурнаха подире му. Но по-тежки от него, тромави, при това отрупани с оръжия, не успяха да го последват по неговия път, а се спуснаха да го догонят по тесните пътечки, които се изкачваха косо на платото горе.

И там — чудо!

Беглецът беше изчезнал!

Претърсиха цялата околност — и хралупата, където ги бяха намерили, и всяка трънка, всяка драка.

Нищо! Сякаш потънал в земята или отлетял на небето!

Слисан не по-малко от тях, Ерик най-сетне им подвикна да се връщат. Нямаха време за губене. Трябваше да си гледат работата.

Ала в душите им, та и в неговата, остана някакъв смут, предчувствие за беда. Не беше случайно това изчезване. Зли сили се бяха намесили, тукашни зли сили. От сега опитваха да му попречат.

Само че не го познаваха. Никой никога не е могъл да го върне, кога е решил нещо!

Конунгът се обърна към бойците си.

— Тегли! — заповяда той.

Кораби не се оставят така, в плитчината, подмятани от прибоя. Додето траеше походът във вътрешността, те щяха да стоят на брега, на сигурно срещу случайна нова, по-яростна буря.

Тия, що им бе сега редът, навлязоха в рядката дъбрава. Заехтяха брадвите. И не след дълго дърварите довлякоха окастрените трупи. Нагласиха ги под киловете. Сега бойците само трябваше да напънат мишци, та да изтикат дракарите си на сухо.

Оставаше още един обред.

— Махай дракона! — нареди Ерик.

И най-младият от екипажа се изкатери по вирнатия форщевен, откачи нанизаната на върха му дървена скулптура и я спусна долу. Прибраха я начаса в сандъка й.

Тя има магическа сила — предпазва от зли духове, всява ужас сред неприятеля.

Ала на чужд бряг по-добре е да бъде скрита, та да не гневи местните божества. И без туй вече ги бяха по-разгневили.

— Извличай! — заповяда Ерик.

Командите избутаха повечето от ладиите си върху пясъка. Подпряха ги с клинове, да се не килнат. Оставиха часови да вардят и корабите, и Нено, малкия пленник, а те се строиха горе, на високия подровен бряг.

Ерик Белязания се изкачи последен.

— Трудното е зад гърба ни — заговори той. — Тепърва предстои веселието. Битката.

И все пак по-хубаво е да не мислят много-много за битката! Нека мислят за онова, що идва след нея. Нищо, че не са страхливци. Нали са хора?

И додаде привидно безгрижно:

— Някакви си безоръжни селяци — каква битка с тях?

Някой подметна презрително:

— Плячка… От селяци!…

Белязания го стрелна със зъл поглед — после щеше да се разправя с него. Ако оцелееше. Сега предпочете да убеждава:

— Българите са луди по златото. Всяка жена, мома или невеста в празник се кичи с наниз от жълтици… Ами робите! Та те са най-скъпата плячка. Жените — хубавици, мъжете — яки, работливи. После ще ударим градището… А там…

Той потри ръце:

— Богатства, трупани от векове! После заговори тихо:

— Ако ли пък някой загине… И това става… Е, та аз ли съм тоя, дето ще ви увещавам каква е участта на храбреца? Чунким не знаете и вие. Валкириите, божествените красавици, летят вече над нас. И чакат. Падне ли някой, прегръщат го и го отнасят във Валхала. В двореца на Один. Под трона му. На пиршеството — вечното, нескончаемото… Ех, Валхала, Валхала… От време на време, по знак на Один, пируващите стават от трапезите, хващат оръжията. Начеват поредната веселба. Чаткат мечове, чупят се кости, падат ранени, падат мъртви… Кой ли ще оцелее последен, кой ли ще се наслади от обятията на най-прелестната валкирия?