Петър Бобев: Позорът на Один

Слушаха го. Хем знаеха наизуст това, дето им го говореше. Щеше им се да го слушат безкрай.

И той не спря. Тъкмо сега не биваше да спира.

— Накрая Один вдига копието си, доволен. И убитите възкръсват, раните на осакатените оздравяват. Всички сядат отново на трапезите да довършат гуляя. А победителят седи в нозете на Один избраник. До поредната битка, до поредната веселба.

Потребно бе да им го напомня всеки път — против малодушието, което заплашва всекиго, дори викинга.

Конунгът огледа околността.

Време беше. След дъжда селяците се размърдваха. Овчари и говедари подкарваха чар дата към село. Жетварите нарамваха сърповете и поемаха пред тях. Каква жътва за днес в тая киша?

И отрядът се източи вдясно и вляво, между подредените като ратници кръстци от ечемик и жито, през още недожънатите просени ниви, през лехите с ряпа и лук. Сякаш кошмарно чудовище протегна две хищни пипала. Обхвана селището от две страни. А когато обръчът са затвори, Ерик даде заповедта си за пристъп.

Грабителите се нахвърлиха като вълча глутница. С вой и крясък, с дрънчене на мечове и секири по щитовете. Струпаха се, както се плисва въртопът над потънал кораб.

Това славянско поселение беше построено на височинка, заобиколено с ров и укрепено със землен насип и дървен стобор. Ала живели дълго почти небезпокоени, под закрилата на войнствените българи, селяните се бяха поотпуснали. Ровът — останал без вода, пороите — подмили насипа, оградата — прогнила и порутена.

Та нашествениците нахлуха в него кажи-речи безпрепятствено.

Във всеки двор, на всяко гумно лежаха докараните за вършитба снопи, някои вече разстлани, а върху им изоставените дикани. Из селото се щураше разпрегнатият в суматохата добитък. Лаеха до прегракване кучетата. Селяните бягаха кой където му видят очите.

Олелия, писък и плач. И предсмъртни стонове. Опиташе ли някой да се противи, само ако се изправеше насреща, посичаха го. И отминаваха. Нахълтваха във всяка къща. А то какви къщи? Прости землянки, наполовина в пръстта, а отгоре плет, измазан с глина, и сламен покрив.

Грабителите прескачаха няколкото стъпала, по които се слизаше вътре, и се хвърляха да тарашуват из ракли и изби. И отнасяха всичко, що можеше да им хване очите: я наниз жълтици, я сребърници, спастряни за зестра, я сребърни пафти, я женско рухо, я вълчи кожух. Разхвърляха ненужната им дървена посуда, гаванки и лъжици, трошеха шарените грънци, сечаха дървените станове, току-що зарязани от тъкачките.

А сетне палеха. За белег — да не губят време. Всяка пламнала землянка значеше, че е претарашувана, че няма какво повече да се дири из нея.

Пушеците от пожарите се издигаха нагоре, събираха се, размесваха се, сливаха се в един-единствен стълб от дим, който се източваше към избистреното, светнало като детски поглед, небе.

Ерик Белязания не участвуваше в грабежа.

Нямаше нужда — нали беше той, който нарежда? А неговото не се губи. Той щеше да получи своя дял накрая. Че кой ще дръзне да го измами? При викингите най-непростимо е да укриеш нещо при дялбата.

Стоеше Ерик извън селото, подпрян на меча. Само гледаше. Длъжен беше да гледа, да се озърта — тъкмо защото беше предводител, комуто се осланяха. Не се доверяваше особено на пръснатите съгледвачи.

И неволно в съзнанието му се струпваха неканени, съвсем ненужни и не на място тук, безброй разхвърляни спомени.

От някога — от младостта…

Че кога ли е било? И било ли е?

Все тъй — село. Ех, не като това, но село. Далече-далече на север. Край стръмния фиорд. До бучащото море. Малка хижа. Изцяло от дърво. Кой би могъл да издълбае такава землянка в скалата?

А вътре тя — Азура!

Невярната Азура!

Ерик се връщаше от първия си набег. Окрилен от славата, що бе придобил с бойните си подвизи, с невижданата си дързост и неустрашимост. Натоварен с плячка: със злато, с кожи и кадифе. За нея, за Азура…

Ех, не би трябвало да си спомня! Да си спомня онова, което бе последвало — подозрението, доказателствата, разплатата…

Но тингът (събранието) реши. Реши да го съди. Че бе убил Азура, че бе убил и другия — без сигурни доводи за изневяра. Реши да го подложи на Изпитанието — все едно съд пред боговете.

С нажежено желязо — по лицето.

Той изтърпя. Не изпусна ни стон. Уверен, че е прав.

Оправдаха го и те.

Оправдание по-грозно от присъда. Оправдан, но опозорен. Остана белегът.

Махна се. И повече не се вести в селото си само странствуваше. Като обхванат от бяс. Оня съд, божият съд, го бе помилвал. Ала неговият съд, разбитото сърце, не прощаваше. Съдеше го ежедневно, ежечасно.