Петър Бобев: Позорът на Один

Дали не трябваше да го върне, та да проводи другиго? Дорде изтрезнее. Ала какъвто си беше самохвалко, жупанът щеше да се обиди.

Токту не го признаваше, но и все не му се удаваше да се освободи от убеждението, че го провожда нарочно в такова опасно начинание.

Хем държеше на него като на верен поддръжник, хем не можеше да му прости. А не му прощаваше, че хубавелката Лола, българката, от стар боилски род, бе предпочела него, макар и той от знатен род, пред сънародника си, боила Токту, потомък на деди и прадеди, все багатури, все първенци.

От това и вярата му в непогрешимостта на хана се бе поразколебала. Още не му идеше на ум да недоволствува от неговите повели, както бе слушал от други боили, все още признаваше, че през неговата уста говори самият Тангра, но неусетно, малко по малко, в душата му се прокрадваше съмнението. Поради що толкоз напираше да слее двата несходни народа? Поради що не само не забраняваше, както преди, ами най-упорито насърчаваше тия неравни, смесени бракове? Та децата им да не знаят българи ли са или славяни. Да не знаят и на кой език да проговорят. Поради що не отсечеше наведнъж, както е било и ще бъде: един Тангра, един ювиги хан, един език в ханството — българският. Ами пишеше на гръцки, а той самият сегиз-тогиз проговаряше на славянски.

Вярно бе, гневеше се най-вече Токту заради Лола. Дето бе зарязала рода си, та да влезе в славянската задруга; дето бе махнала българската си носия, за да навлече пъстрия сукман на славянките. Лола, дето сега се сбогуваше със стопанина си, дето му помагаше да нахлузи обшитата с железни плочки ризница, дето му подаваше шлема и тежкия топор, любимото му оръжие.

Знаеше си Токту — Лола нямаше да дойде при него. Даже да го няма Рад.. Ама на! И тъй, и инак — не можеше да му прости…

Завиждаше му. Ревнуваше. Направо го ненавиждаше…

Ето, по плочника изтрополиха конете на Радовата дружина. Прокънтяха подкованите им по български копита по спуснатия над крепостния ров мост.

И препуснаха надолу.

Поели пряко на прибоя, та да не ги преобърне, дракарите наближиха пясъчната ивица. И нали не газеха дълбоко, достигнаха току-речи самия бряг. Викингите наскачаха в плитчината, догонвани и плискани от вълните. А най-отпред, пръв, както се полага на вожда, — Ерик Белязания. Не би допуснал друг да го превари кога дебне заплаха: засада или друга граничарска клопка.

Дъждът преставаше. От изтеглящите се към изток бухнали облаци, раздърпани и проскубани от ветровете, ръсеха последните редки капки.

Според наредбата десетина млади чевръсти воини се изкатериха по изровения бряг, пръснаха се във ветрило — да разузнаят, да се уверят дали не се таи някаква опасност в привидно мирната околност.

И пак според наредбата, според силите на врага, щяха или да приемат боя, или да се оттеглят в ред към морето, ако срещнат твърда съпротива.

Викингите бяха храбреци — че кой би оспорил това — ала не и самоубийци. Те нападаха за грабеж. Това им бе препитанието. Съвсем не им се мреше без време. Зависеше от плячката — голямата плячка заслужава и големия риск.

На двестатина разкрача в полето единият съгледвач видя скупченото стадо овци и мършавия кон, отново почнали да пасат подгизналата във влага трева.

А в хралупата на самотна полуизсъхнала върба откри и двете момчета, опрели гърбове да се топлят. Заспали вътре, на сушина.

Треперещи от страх, разплакани, той ги отведе при конунга. Не само да не избягат, та да издадат кой е дошъл. Повече за друго. Пред всяко нападение викингите се съветват с боговете, да проумеят волята им, да им изпросят благоволение.

Нямаше птици, те още не се бяха престрашили да излязат от сушинките, що си бяха намерили, а буревестниците бяха последвали бурята към изток. Нямаше и свещените коне, по чието цвилене да направят предсказанията си. Ей заради туй Ерик Белязания си носеше обредната торбичка с гадателните пръчки. Предавани от баща на син, те разкриваха не по-зле от другите знамения тайния замисъл на безсмъртните.

Изправиха пред него по-малкия, Нено. А той го гледаше с разширени от ужас и в същото време по детски доверчиви сини очи. И Ерик, огромен, брадат, широкоплещест — все едно злият великан от бабините приказки — му подаде снопчето с магическите пръчки.

— Извади една!

Детето се досети какво искат от него само по заплашителния жест.

— Вади де! — натърти великанът нетърпеливо.

С разтреперани пръсти овчарчето изтегли клечката, която му попадна. Подаде му я.