Петър Бобев: Позорът на Один

И доволство, и угризение в същото време. Колко сложно нещо е туй — душата!

„Човекът, и добре да живее, умира, и друг се ражда.“

Ей тия думи на Омуртаг ювиги хан, изсечени върху камъка, сега се въртяха в главата му. Така си е — ще умреш. А кой ще отсъжда добре ли, зле ли си живял?

В морето все още се мяркаха варяжките ладии, оставени да вардят слезлите на брега отряди. А колцина бяха те?

И ако удареха твърдината, щеше ли Токту да удържи, дорде дойде подкрепа? Нямаше ли дотогаз камък връз камък да не остане? Нямаше ли дотогаз самият боил Токту да е отдавна разкъсан от лешоядите? И никому да не дойде на ум, че е живял някога си такъв боил, камо ли да пита как — добре или зле?

А оттам, накъдето се бе източила четата, — ни вест, ни знак.

Димът, що се виеше зад рида, не лъжеше. Димеше опожареното село.

Само дим — нищо друго!…

Усети, че някой се изправи зад него.

Извърна глава. И видя знахаря.

— Кажи, Василие! — рече той.

Оня се прекръсти:

— Бог, боиле! Бог ни изпрати тия бесове. За казън, заради греховете ни…

— Какви грехове бълнуваш бе?

— Какви ли? Всякакви! И заради злобата човешка, и заради алчността човешка…

Па додаде тихо — и уж тихо, а то съвсем ясно:

— И заради погубените християни, и заради Енравота, сина на Омуртага, дето го затриха за истинската вяра.

Токту свъси вежди:

— Млък бре! Че за таквиз сквернословия може и главата да загубиш!

А знаеше, че вече не бе както преди. При Пресиян не гонеха християните.

Билярът го гледаше в очите тихо и беззлобно:

— Властен си, боиле, властен над главата ми, ала безвластен над душата. Душата е на бога!

Токту махна с ръка:

— Ти, старче, си гледай твоята вяра! Имаш това право. Харизал ти го е самият хан, дано живее сто години! Ала никой не ти е позволил да откланяш другите от тяхната вяра. За българина няма друг бог, освен нашия. Отстъпничеството от него се наказва със смърт. Туй знаеш ли го?

— Все смърт, смърт! — поклати глава Василий. — А е казано: „Който вади нож, от нож умира“. Че няма ли и друго, че няма ли прошка? Човеколюбие…

— Няма, Василие. Ханство с прошка, с човеколюбие, дето го думаш, не се оправя. Какво ще стане с него, ако и хан, и боляри, и ратници захвърлят оръжията? Кой тогава ще работи, кой ще ни брани? Ханство без заповедници няма.

Василий мълча дълго, загледан и той нататък, към хълма, зад който се виеше димът от пожара. Накрай рече кротко:

— А защо не друго? Без разлика на българи и славяни. Без заповедници и подвластници.

— Как?

— Както ромеите. Исус Спасителя стори от тях един народ. Няма вече елини и славяни, траки и левантинци, копти и сарацини. Има само ромеи.

Поколеба се — да каже ли, да не каже ли? И все пак го каза:

— Тъй и у нас. Исус ще да направи едно от българите и славяните. С един бог в три лица: Исус, Тангра и Перун.

Обладан от своите грижи, боилът не слушаше много брътвежа на стареца.

Ала при сетните му думи рязко се извърна:

— Що думаш! Да дойде и у нас Исус Христос? Че нали дето е той, и ромеите — тутакси пропълзяват подире му като змии. С книгите си. Тангра няма нужда от книги, Тангра е в сърцата, не в пергамента. Стигат му чертите и резките по рабоша, дето ти казват каква е годината, кой месецът и денят, кога каква работа може да се започва и да се привършва.

— А книгите все пак трябват! — наблегна знахарят. — Да не се забравят божиите слова, да не ги преиначават жреци и попове.

Токту не спореше със стареца, повече спореше със себе си, с другите боили, що вече попоглеждаха към чуждата вяра.

— С книгите ще довтасат и книжниците, и тълковниците. А те — все ромеи. Та да си напъхаме змии в пазвите… Слушай мен, що ще ти река! Вашият Спасител е за бабите. Да въртят вретената край огнищата и да се кръстят. „Любете враговете си.“. Обърни да те зашлевят и по другата буза. Не е за мъже тая вяра, Василие. Виж, за знахари — бива…

— А ромеите не са ли мъже, боиле?

— Още по-зле тогава! Да възхваляваш доброто, а да чиниш зло. Не, билярино! Тангра не е двуличник. Тангра повелява битки и награждава храбреците. Не сладкодумствува за обич, докато иска убийства в името на тая обич…

Припомни си го добре. Отколешен беше тоя сблъсък. Безгласен, прикрит. Славяни или българи? Исперих и Тервел смятаха и едните, и другите — все едно, равни пред хана. Омуртаг и Маламир угнетяваха християните. Пък те, повечето християни, бяха славяни. Сега пък Пресиян, колкото и да се прикриваше, гаче ли клонеше към славяните. Санове им даряваше, сватосваше ги за българки, даваше славянки за булки на българи, омесваше ги тъй, че след някоя и друга година я можеш, я не можеш ги различи.