Петър Бобев - Позорът на Один

— Никой да не излиза от твърдината! Никой. — Ханът, нека му даде Тангра живот сто години, ме е турил тук, за да стоя тук.

При тая негова упоритост Лола се приближи. И натърти:

— Ти го прати, славни боиле! Ти щеш го върна! Той отново не устоя. Омекна. Отново взе да се оправдава:

— Нямам право бе, невесто! Ханът ми е поверил твърдината не да я парясвам, га ми хрумне, а да я браня. И аз ще да я браня! До сетен дъх.

Пред нея нямаше сили да ругае:

— При това месечината захваща да се нащърбва. А нащърбена ли е тя, бой се не начева. Що има българин, все го знае.

И отново прехвърли думата за Рад. Гризеше го нещо:

— Пък и друго. Тя, неговата, на Медуна де, е спукана. И тъй, и инак. Не го ли отървем — роб, отървем ли го — чака го казън, смъртна казън. Дето гламаво е водил четата, не видял, не предвидил клопката… Та май по-харно хич да не го отърваме!

Говореше, убеждаваше, виждаше в очите на обкръжилите го воини, че му вярват. Жестоки бяха словата му, ала прави. Гаче ли само той се съмняваше в правотата им. Някакво зло змийче надзърташе от мрачните подмоли на душата му и съскаше тъй, че друг да не го чуе: „Още по-добре! Рад го няма… Та Лола да остане твоя… Твоя, нали?“

А тя, кой знае с какъв женски усет разчопкала мислите му, впери в очите му своите искрящи черни гледци и прошепна едва чуто:

— Помниш ли, боиле, старовремския обичай? Нищо, че съм жена на славянин, ала съм си българка. А българките, останат ли вдовици, сами се удушават… Да го не забравиш!

Малобройните пазители на крепостта очакваха с боязън и свити сърца да се зададат по каменистия друм настървените за грабеж кръволоци.

А видяха слисани, че приближава тихо, без викове, без трясъци, без бойни рогове и звън на оръжия, някакво странно шествие.

Шестима мъжаги, съвсем безоръжни, без щитове и брони, дори без шлемове, гологлави, с развети от вятъра огненоруси сплъстени коси, бяха поели на рамене набързо скована носилка, а може би просто тарга, отмъкната от някоя селска плевня. И върху й лежеше завит с кожи човек.

Мъртвец ли отнасяха към последното му жилище, кой знае защо, упътени не към морето, отдето се бяха довлекли, а към вражата крепост?

Ала не, не носеха покойник.

Ерик Белязания все още беше жив.

Но, както личеше — тежко ранен. Или болен, умиращ.

Българи и славяни се бяха скупчили по бойниците над главната порта. И гледаха изумени.

Туй пък що ли означаваше?

Ония с по-зорките очи, дето го бяха видели преди, при заробването на Медуна, бяха познали вече вражия предводител. И как да не го познаят — че кой друг имаше такъв белег на лицето си? И бързаха да споделят това с наобиколилите ги бойци и технитари, които отдавна бяха зарязали работилничките си, та да се уверят и те, да видят с очите си благоволението на бога — за християните Христос, за славяните Перун, за българите Тангра. И радостна надежда напираше да се промъкне в смразените им души, опитвайки да ги посгрее с боязлива топлинка. Злото, сполетяло врага ти, е добрина за теб.

Навярно не с лоша помисъл идваха сега тия главорези. Без враждебност, прегърбени от скръб и отчаяние.

Колкото и предпазливи да бяха защитниците, това неволно притъпяваше зоркостта им, приспиваше недоверието им, разсейваше вниманието им.

Мерачите с отпуснати лъкове прибираха стрелите в колчаните; огнярите при казаните с вряла вода и катран издърпваха от огнищата натрупаните в тревогата съчки; прислугата на каменометите отпущаше опънатите им въжета. Да не губят жилавината си изпружените талпи, да не се разхлабват тетивите, да не се хаби напусто гориво. Защото никой не знае какво още предстои, колко дълго ще трае обсадата.

Край морето е така. Още не спрял дъждът, и ето, облаците се разсейват, изтеглят се към сушата, а небето засиява. Слънцето, вече на заник, плисва ослепителния си огън, заискрят в безчет дъгоцветни искри по умокрените треви и листа. Запяват окъснели птици, стрелват се към висините лястовици, запърхват неуверено, с още неизсъхнали крила, пеперуди. Чайките отново поемат ниския си полет, почти докосвайки пенестите гребени на вълните.

Достигнали рова пред главната порта, викингите положиха грижливо товара си на пътя. Избърсаха с опакото на дланите си запотените си чела.

Напред се изстъпи един от тях. Сложи събрани на тръба ръце пред устата си. И се провикна с пълни гърди:

— Ехееей, българи! Слушайте!

Говореше на гръцки. Не особено добре, но все пак — разбираше му се.

На същия език му отвърна и знахарят Василий, превел туй, що му нареждаше боилът Токту.