Петър Бобев - Позорът на Один

Варягът под стената отново ги прикани:

— По-бързо де, българи! Конунгът душа бере! Милост нямате ли?

Наистина човекът на носилката почваше да се гърчи. Виждаше се как устата му напразно поема въздух, как се свиват и разпускат в страдалчески усилия гърдите му.

Ясно, умираше…

Викачът сви юмрук заканително:

— Погине ли конунгът, да знаете, ще погубим всички, дето сме заробили! Замъка ви ще сринем! Камък връз камък няма да оставим!

Токту, волю-неволю, отстъпи. Лола себе проснала в нозете му и прегръщаше коленето му.

— Умолявам те, боиле! Ти си властен, спаси го!

Най-силното оръжие — женските сълзи. Никое друго не би го сразило. Единствени те, нейните сълзи.

— Няма що! — махна той с ръка. — Нек върви при тях Василий!

Все не им доверяваше. Затуй ги не пусна в града. Де да знае що могат стори вътре! По-сигурно е отвън.

Билярът ще си бае, а Токту с войскарите отгоре, от кулите, ще ги държи на прицел със стрелите и балистите.

Добрил пак понечи да го отклони:

— Измамници са, боиле! Гадост някаква кроят! Каква ли гадост? Шестима мъже без оръжие и с болник срещу цяла дружина българи и славяни. Нима им се мреше мърцина? Токту се усмихна:

— Па да видим кой кого ще надхитри!

Не каза какво му бе хрумнало и нему. Как щеше да проводи биляра при тях, а подире му да хвърли войскарите си, та да сбарат и седмината поганци начело с главатаря им.

А после — не оня, а Токту щеше да поставя условията, Токту щеше да ги изнудва.

Кажи-речи цялото поселение се бе струпало по зидовете. Мъже, жени, старци, дечурлига. Да гледат, да видят истински варяги. И то не като морски бесове, както ги превъзнасяше мълвата, а тихи и хрисими като христови черноризци.

Единствени часовите по бойниците останаха на постовете си. Ала и те, уж към полето се взираха, пък то и ушите им, и мислите им бяха нататък, към онова, което ставаше пред портата. Затова навярно не забелязаха що се твореше в полето, гдето се зеленееха няколко израсли близо една до друга горички. Затова, а може би и поради блесналото в гледните им ниско слънце, огненочервено, опряло до бърдото, хе там, на запад, готово, вече наченало да се крие зад него в размазаната мъглявина над кръгозора. Почти ослепени, не видяха как едната горичка нарастваше, сякаш пускаше особен зелен израстък, който се проточваше, та се скачваше със съседната. Пък и да бяха видели, дали щяха да се досетят, че това бяха накастрени клонаци, които дебнещи варяги набучваха в земята. Тъй стъкмяваха нещо като шумната ограда, зад която неусетно, невидими, се прокрадваха другарите им — и те окичени с вейки по главите, потулили да не проблясва ни каска, ни броня.

От горичка — до шубрак, от шубрак до горичка.

Все по-близо и по-близо до крепостта…

Токту в туй време нареди на ратниците си кой какво ще да върши, всекиму задача възложи. Чак тогава даде повеля да спуснат моста. Задрънчаха веригите му и той бавно полегна над рова.

Знахарят Василий пристъпи напред.

„Яко агнец на заколение“.

Примирен, положил живота си в ръцете на бога. Пък и тоя живот отдавна не му принадлежеше, обрекъл го бе на ближния.

После всичко стана отведнъж. Както пада гръм.

Иззад крепостта, от най-близкия храсталак, изскочиха с рев и крясък спотайвалите се досега варяги, хукнаха с размахани мечове и копия към стените.

Защитниците неволно обърнаха нататък погледи: и простите войскари, и челниците, и боилът им.

За малко, съвсем за мъничко. Ала предостатъчно за разчета на Ерик Белязания. В същия миг носачите му положиха таргата на земята. Мнимият болен рипна на крака и грабна скритото оръжие.

Ей това беше силата му, за нея се носеше славата му — умението да се бие едновременно с две секири. Никой не бе устоял насреща му. Ако речеше да се заварди от удара на дясната ръка, лявата го съсичаше. Пресрещнеше ли лявата, дясната улучваше още по-безпогрешно. Като че не простосмъртен, кой знае как, успял да овладее тая двойна вещина, а — върнал се от елинските митове сторък и петдесетоглав великан.

Другарите му измъкнаха и те своите оръжия изпод натрупаните върху таргата кожи, последваха конунга си, който вече летеше към крепостта.

Когато бранителите от привратните кули се досетиха що става, преди да посрещнат със стрели и камъни нападателите, Белязания, вече прекосил моста, се бе втурнал срещу нагласените за излаза войскари.

Слиса ги. Сякаш не човек, а бяс. Без щит, а неуязвим. Размаханите с две ръце брадви го пазеха по-надеждно от всеки щит. Те фучаха, трещяха, удряха ту едного, ту другиго — по шлем, по броня, огъваха желязо, сечаха телените бримки на ризниците, ломяха кости.