Петър Бобев - Позорът на Один

После един от тях грабна момчето за крака и го провеси извън борда с натопена във водата глава.

Да го дави ли? Да го плаши ли? Да се повеселят ли?

Ей от тая тяхна залисия, от туй тяхно забавление спечели Рад.

Той поприсви нозе под себе си. Натъкми се. Премери междината до острия ръб на борда, там, дето при отплаване гребците окачват щитовете си.

Съсредоточи волята си. С притворени очи. Само тъй: без страх, с все сила! С все сила!

И скочи. Преди още стражите да проумеят що става, той замахна, та стовари ръцете там, където трябва — стовари ги така, че двата юмрука да минат отстрана, а върху ръба да попадне само конопената примка. С все сила!

И сполучи. Ударът — стремителен, непреодолим — мигом разкъса якото трикатно въже.

Същинско чудо!

Примката се изсули, вече ненужна.

Стреснати от внезапния му скок, всички гледаха смаяни.

Той не ги остави да се окопитят. Метна се връз най-близкия варяг, сграбчи го досущ като мечка и го запрати в морето. Хвана изтървания му меч, та връхлетя срещу останалите.

Не само силата му. И изненадата тоя път се оказа на негова страна.

Рад грабна Нено за краката, изтегли го на борда, после продължи боя.

Преди да се подредят насреща му, още четирима рухнаха, посечени от меча му.

Другите не го дочакаха, а наскачаха сред вълните, изоставили оръжията си, загребаха в ужас към съседните дракари. Настана суматоха, надигна се вой и глъч. Гребните в близките ладии хванаха набързо веслата. Свободните от наряд размахаха заканително оръжия. Ведно с ругатните им по метежния кораб рукна градушка от стрели.

Под техния обстрел Рад залегна до основата на мачтата. Запълзя. От човек до човек. Рязваше с един замах възела на овързаните ръце и пролазваше до следващия.

Освободените, вече с опомнилия се от уплахата Нено, и те тозчас се спускаха в помощ на сънародниците си.

Тогава жупанът заповяда:

— Веслата, ей! Улавяйте веслата!

Той пък стисна кормилото.

Все още с изтръпнали от примките стави, хората му загребаха. То се знае, отначало несръчно — непривична беше тая работа за довчерашните орачи и конници. Ала скоро се справиха. Мазолестите им длани изравниха ритъма, размахаха веслата в унисон.

И дракарът, отпърво колебливо, сетне все по-уверено, по-плавно, се понесе по водата.

Викингите, явно, не бяха очаквали такъв развей. Та нали затуй бяха оставили само две-три ладии с всичките им хора? По останалите се виждаха тук-там отделни пазачи, които, то се знае, нямаха сили да ги подкарат. А на туй отгоре и да гонят с тях окриляните от надеждата за спасение бегълци.

Ей тия, другите, дето се люшкаха безредно и безполезно насам-натам, помогнаха най-много на славяните. Защото се пречкаха пред ония, опитващите да се приближат до бунтовниците, да ги засипят със стрели и копия, да абордират при тях и в ръкопашна схватка да ги изтребят до крак. Гледаха ги — почти безоръжни, почти беззащитни.

Рад, тоя път с бистра глава, прецени начаса изгодата. И ловко завъртя кормилото така, че да минава все покрай малолюдни ладии. И то колкото може по-близо до брега, та поне от едната страна да не го заплашва някой.

Почувствували се свободни, убедени, че съдбата им вече е в техни ръце, доскорошните роби взеха да си подмятат закачки, да се шегуват помежду си, да се гаврят с поробителите си.

Едно е да лежиш омотан в дъното на кораба, все едно парцал, съвсем друго — когато тялото, когато яките ти ръце са развързани. Когато, макар без меч, без копие, ако не друго, поне веслото си властен да размахаш вместо оръжие, щом ти се наложи. А имаше няколко меча, няколко секири, изтървани от побягналите варяги.

Нено се провикна:

— Бре, жупане! Как я стори тая пущина? Храс! И въжето — на две!

— Сторих я! — ухили се Рад хем смутен от похвалата, хем задоволен. Жив човек, не се насища на хвалби.

Навикнал бе да му се дивят. Навикнал на ласкателствата, на легендите, що се мълвяха за силата и за юначността му.

— Що се зверите бре? — сопна им се на шега самодоволно. — Гаче ли не сте виждали що умея?

— Как да не сме? — отвърна друг. — Ама не и въже… Въжето е друго. Не е тухла, не е дъска…

— Все това си е… Гледай само да не те е страх! Да праснеш с все сила! Че то и вие го вършите. Боли ли, кога чупиш варено яйце в челото си, когато надробяваш с длан орех на трапезата?

Приказваше човекът. За сърцатост. Хем за тях, хем и за себе си. Като все се привеждаше, та да не го жилне някоя от редките стрели, що долитаха сегиз-тогиз откъм преследвачите. Той, кормчията, стоеше на най-личното място, най-уязвим беше. Гребците се прикриваха донейде зад високите бордове.