Петър Бобев - Позорът на Один

И я видя — Лола!

В същия миг гневът му угасна. Беше тъй хубава, пожелана от всякога. С излъсканата си ризница, с искрящия шлем, с вдигнатата за сеч сабя.

Налиташе сред най-разгорещената битка. По-дръзка от мъж.

Не само българинът — българката също се ражда воин и воин умира.

А вече нямаше полза и от нейната саможертва. Северяните, дето се вика, извираха от земята. На мястото на всеки повален изникваха двама нови. Свършек нямаха. Пък и те, достойни противници, сякаш не усещаха умора.

Виждаше му се краят…

Токту я хвана за ръката, дръпна я назад.

И опита да надвика врявата на боя:

— Слушай! Я изкарай жените с децата! Извън аула!

Тя се сопна:

— Изкарай ги ти!

И процеди през зъби:

— Вдовиците се удушват… Сами… Или умират другояче…

Той разбра укора й:

— Да знаеш! Ханът ме е поставил тук. Само ханът може да ме махне. Аз съм, дето не увардих аула си. И ще да загина с него!

Нямаше време за уговорки, за увещания. И той натърти:

— Забрави ли кой е тук повелителят?

Лола мълчеше. Тъй беше — в бой думата на боила е равна по власт на ханската дума.

— Ей туй ти заповядвам — извиси Токту глас. — Връщай се!

И тя се подчини, пое с него.

Боилът я отведе при своя дом. Отвори вратата на избата и там, в дъното, при мъждукането на запалената вощеница, отмести почти неразличимата от другите каменна плоча.

— Ей го тайният излаз! И додаде твърдо:

— Туй е! Събери ги! Откарай ги!

Нямаше нужда Лола да ги подканя. Те сами ги бяха последвали — уплашени майки, обградени от плачещи деца, понесли на ръце или в цедилки на гръб пеленачетата си.

Щом жупаницата им посочи подземието, разхълцаната човешка тълпа нахлу в зиналия отвор.

И докато бегълците се намъкваха вътре, превити одве, Токту свари да й пошепне:

— Сал с геройство българинът си извоюва почест и слава… И опрощение… Вече само туй ми остава…

После довърши едва чуто:

— Щом се върнете. А ще се върнете, знам… Над гроба ми, пред каменното изваяние, забийте трийсет камъка. Толкоз врази съм проводил в отвъдния свят. Не броя новите, дето отсега ще да ми се изпречат… Стигат ми и ония…

Нямаше нужда да обяснява. Лола го знаеше. Българите са родени за господари. И на тоя, и на оня свят. Камъните над гроба, все едно черепи, показват колко роба ще му прислужват горе, когато белогривият жребец го отнесе по Млечния път при Тангра. Затова обезглавяваха неприятелите — та с кръвта да изтече и магическата им сила, да подчинят и душите им подир смъртта.

А смъртта — всъщност никой не знае какво представлява тя: край или ново преселение, нещо тъй естествено за номада. Дори когато вече е уседнал, когато е изградил аул, когато е почнал да сее и жъне.

— А ти отведи жените, ти думам! И дечурлигата! Мъжете идват и си отиват. Жените и децата да оцелеят. Та да не погине родът български!

Всички, на които се полагаше, бяха пропълзели в подземието. Последна влезе Лола. С боилска заплаха Токту изпроводи с нея и малкия коняр Баян.

И когато се тъкмеше да затисне отвора с каменната му плоча, добави:

— Заръчал съм на другите… Нек заръчам и на теб… Завариш ли ме тежко ранен, немощен — доубий ме… Тангра не милее такива…

Вярно бе. Тангра — та това е изворът на божествената благодат, източникът на жизнените сили в природата. Все едно светлина и влага, въздух и топлина. Всичко добро произлиза от него. Ала разгневи ли се, милост не чакай!

Не търпи Тангра слабите, страхливите, лишените от дързост и ловкост. От тях отвръща лик.

Токту пусна плочата, която хлопна в жлеба си. Скри тайния проход.

И се изправи.

Нямаше защо да живее повече!

На два скока той се озова на улицата. Пое отново водителството на битката. Вестоносците му се разтърчаха по бойници и заприщени улички.

Напразно — варягите надделяваха. Редиците на бранителите, оредели съвсем, се отдръпваха бавно назад. И никой вече нямаше власт да спре отстъплението.

Малцина бяха, съвсем недостатъчни…

Ех, де да беше тук и Рад! Самохвалец, ама храбрец. За пример.

Токту реши. Само то му оставаше. Твърдината беше изгубена. Поне да спасеше оцелелите след боя… Поне тях…

И той даде заповед за оттегляне. В ред. Към Малката порта в отсрещния край на крепостта.

Бойците се заизмъкваха оттам навън — един по един, по повече не можеше, толкова тесен беше проходът.

А боилът с още двамина от най-храбрите, дето нямаха какво още да губят, прикриваше тила им. Удържаше враговете, додето се увери, че се бе изскубнал от клопката и последният му човек.