Петър Бобев - Позорът на Один

Остана само той. Единствен пред излаза, единствен да възпира бесния напор.

Сякаш не усещаше умора, сякаш Тангра му бе вдъхнал силата на прославените багатури, подвизите на които възпяват гусларите по стъгдите.

Размахваше сабята. Ще помислиш, не отчаян бранник, а косач, що равно и мерно поваля напреде си откос подир откос.

Тия, дето съсичаше сега, нямаше кой да отбележи с бели камъни на могилата му. Тия нямаше да му слугуват горе, при Тангра.

Беше чел подобни думи, издялани върху каменния надпис в аула на хан Омуртага:

„Нека Тангра удостои хана да тъпче с нозе императора, докато тече Туча… И като покорява враговете си да проживее в радост и веселие сто години…“

И си го повтори гласно, поизменено:

— Нека Тангра удостои и тези, що дават живота си за хана!

Някой го прасна с брадва по рамото. Ризницата устоя, заболя го само от удара. Дали не натроши костта му?

Чудно, все още можеше да мисли. Дори в разгара на неравния бой. И да си припомня други думи, от друга гранитна колона:

„Човекът, и добре да живее, умира, и друг се ражда…“

Вярно бе. Той също щеше да умре. А светът нямаше да се свърши. Щяха да се раждат други… Да се раждат… Нали заради тях трябваше да се умира?

По-важното бе, че задържа вразите, че ги забави. Неговите ратници щяха да се спасят. Варягите нямаше да тръгнат подире им в мрака през непознатата гора. Варягите щяха да доубиват, да грабят, да палят…

Нов брадвен удар, тоя път по шлема, прекъсна недовършената му мисъл…

Викингите неусетно догонваха дракара на Рад. Свикнали бяха с корабите си, кажи-речи сраснали с тях. Не като славяните, дето днес за пръв път сядаха на гребна пейка. Нито умееха както трябва да стиснат веслата, още по-малко как да ги натапят във водата, как да ги изтеглят, та да придадат нужната подемна сила на ладията. Та те едва смогваха да съгласуват размаха им. И все някой или избързваше, или забавяше, та още повече объркваше реда на останалите.

Прегънат над кормилото, разкрачен за по-голяма устойчивост, жупанът попоглеждаше през рамо към преследвачите. И сърцето му се свиваше от тревога.

Ясно, толкова можеха неговите хора…

Ония приближаваха, подреждаха се отзад и отстрани, готвеха се да го вкопчат отвред като в гигантски клещи.

По бордовете между гребците, скрити зад окачените щитове (от които впрочем съвсем не се нуждаеха пред почти безоръжните бегълци), мерачите вече опъваха лъковете, готови да ги засипят с облаци от стрели.

И викаха, крещяха, ревяха в диво изстъпление.

Да ги сплашат, да убият отдалеч охотата им за съпротива.

И Рад отново се провикна:

— Греби де! По-живо, по-живо! Измъкнем ли се, не една — всичката си медовина ще изнеса на стъгдата. Ще опразня избата си!

Все още я считаше за най-голямото си богатство. А неопитните, затова бързо грохнали славяни, колкото и да се стараеха, колкото и да се напъваха, видимо отпадаха.

И без неговите обещания, и с тях — вече нямаше много полза.

Ония приближаваха. Някои по-точни мерачи опитваха да ги достигнат със стрелите си. Две-три вече стърчаха забити в борда.

Славяните отбягват морето. Не че ти е страх. Те не са страхливци. Повече заради друго — държат да не се отделят от племето, от рода, от задругата; от жените и децата си, от нивите и добитъка. Предпочитат малкото, що дава след труд земята, пред щедрите дарове на морето. Щедри, ама и несигурни — като: него: веднъж ще те обсипе с блага, друг път ще ти вземе всичко, та и живота. Целият свят гъмжи от зли сили: юди й змейове, самовили и орисници, всякакви там бесове. Ала славянинът е свикнал с тях като с истински земляци, знае кога, в каква доба, на кое землище кого от тях ще срещне. И е готов за тая среща. От някои дори не се бои. Разни безобидни шегаджии, дето гледат само да те подплашат. И толкова. Таквиз са домашните духове, ровещи нощем из сламения покрив; таквиз са и мнозината горски веселяци, що ти подсвиркват ту от едно, ту от друго дърво.

А морето, виж, не познава, още по-малко бесовете му. Затуй му се струват по-многолюдни, по-кръвожадни от земните.

Тая мисъл сковаваше сърцата на бегълците, та и на жупана им. Не само живите варяги ги гонеха над водата. Под водата пък ги дебнеха още повече и то свръхестествени, дето значи неуязвими, врагове. Виждаха размазаните им сенки при всяко надигане и спадане на вълната, виждаха развиваните от теченията разрошени зелени коси, белите като пяна дантели на ризите им. Чуваха глухите им закани, зловещия им кикот, щракането на острите им зъби. Усещаха как по дъсчената обшивка на ладията драскаха кукестите им нокти в опит да се вкопчат за тях и да се изкатерят горе, да се нахвърлят върху изтръпналите люде. А обливащите ги пръски от вълните не бяха вода, така бесовете ги заплюваха в безсилния си гняв през запенените си студени уста.