Петър Бобев: Позорът на Один

— Българи! — извика той. — Конници! Препускат насам! Да пресекат пътя ни към морето.

Очите на Ерик, студено сини, внезапно потъмняха. По лицето му се мерна сянка на неувереност. Но само за миг. После, изведнъж решил, извиси глас:

— Слушайте, всички! Изтегляме се! Към дракарите. Някой понечи да даде съвет:

— Не е ли по-добре тук? Зад стените… Белязания поклати глава:

— Не, не тук! Морето е домът на викинга, морето е замъкът му!

— Те ще ни пресрещнат. А са много. При това ездачи…

— Толкова по-добре! Ще минем оттам, дето няма път за коне!

И напомни на тръбача:

— Отбой! Свири, де!

Оня наду рога. И нашествениците почнаха да се сбират сред крепостта, помъкнали на гръб, кой каквато плячка докопал.

— Аз съм конунг — повече на себе си промълви Ерик. — За такъв е годен само оня, що не спи под опушен таван, що не изпразва рога с вино край домашното огнище. Конунгьт идва от морето и се връща в морето…

Нейде наблизо, в някакъв непретарашуванкурник, изкукурига петел. Единственият, може би, оцелял в твърдината след грабежа. Нощта Преваляше.

Лола пресрещна норманите в теснината насред пътя.

Пресрещна ги и закова коня пред тях.

Нашествениците също спряха, спогледаха се, слисани от дързостта й.

Беше жена, макар и в мъжки доспехи. А какво диреше тук?

Всичко живо: мъже, жени, деца, бяга, щом само името им чуе. А тя? Защо не бяга?

От едната им страна се пенеше морето и блъскаше в подкопания бряг кипналите си вълни; от другата лежеше тихо и спокойно крайбрежното блато, обрасло с камъш и папур, сред които крачеха важно щъркели и чапли, а над морето се носеха с крясък чайки.

Слънцето се подаваше иззад настлания с рехави облаци хоризонт. И сякаш не облаци, а пламнала черна перушина. Тъмното небе неусетно изсветляваше, ще речеш, невидим великан издухваше към запад обгърналия го мътен дим. Звездите, все още блещукащи тук-там, гаснеха една подир друга, изпепелени от бликналата жар на изгрева. Луната, достигнала планинския хребет на запад, вече бе наподобила бяло облаче. Чирикаха птици, подсвиркваше като меден кавал прелитащата ниско от дърво на дърво златочерна авлига.

Лола дръпна повода на коня, накара го да се изправи на задни нозе, да затанцува на място, да пръхти и да бие във въздуха с предни копита.

И се провикна на ромейски:

— Диря водителя ви!

Помнеше от снощните преговори пред твърдината, че някои разбираха тоя език.

— Нямате ли главатар бе, негодници?

Такава дързост!

Както си стоеше, привидно безучастен, в първите редици, подпрян на меча, все едно не я забелязва, Ерик сви устни. Белегът на лицето му почервеня още повече от придошлата кръв.

И избоботи в ответ:

— Аз съм конунгът! Какво искаш?

Лола извиси глас:

— Сделка ти предлагам. Ако щеш, божи съд го назови. Викам те бой да се бием!

Отначало — смайване сред войскарите. Опулени очи и зяпнали брадати уста. После гърлест, гръмоподобен смях разтърси околността.

— Ти чуваш ли се какви ги плещиш бе, девойче? — разкиска се Белязания. — Зъл дух ли ти е взел ума?

Тя опита да го надвика:

— Най-харно се смее оня, що се смее накрая! А ти, ако си мъж, ела да премерим сили!

Дали бил мъж? Такова предизвикателство няма да изтърпи никой. Дори прост войник, камо ли конунг?

— Сбирай си устата, девойче! Че като ти дойда…

— Дойди де! Нали затуй те викам? Ела на двубой! Сал аз и ти. Без да се месят други…

Белязания разбута с широките си плещи редиците пред себе си.

— Ида, ида! Да разбереш кой е Ерик Белязания! Голям смях ще падне!

Тогава тя се доизказа:

— Първом облогът! Надвия ли те аз, да пуснеш мъжа ми!

— Твоят мъж! — удиви се Ерик. — Че кой е той?

— Рад Медуна, жупанът! Дето с подлост си го заробил. Проклета медовина! Ако да не беше той пиян тогава, ако да не бе го измамил ти — щяхте да видите кой е Рад Медуна!

Белязания я прекъсна:

— Стига врели-некипели! Чух що искаш. Аз пък… Не рече: „ако те надвия“. Че имаше ли място за съмнение при такова единоборство?

— Аз пък… Ще те взема за наложница. Скланяш ли?

— Това ще отсъди Тангра!

— Ще отсъди, както отсъдят мечовете ни — изкикоти се Ерик. — Хайде, готви се! Ида!

Беше му и весело, и обидно в същото време. Той, прославеният Ерик, за който отсега запяваха сагите — в бран с жена! Та те, жените, са създадени не за битки. Ами да си стоят в къщи, да раждат, да въдят дечурлига, да готвят, да предат, да тъкат, докато мъжете бродят по света, докато грабят и принасят плячка.