Петър Бобев - Позорът на Один

Ако познаваше това опасно оръжие, той би могъл все пак да направи какъв да е опит за спасение: би се навел, би се дръпнал, би го срязал със секирата, преди да го е омотало.

А сега?

Когато разбра, беше късно. Яката примка вече се бе стегнала тъкмо там, където бе предназначена — над лактите му, беше ги притиснала към гърдите, беше ги обезвредила.

В следния миг рязък тласък го катурна на земята. А Ерик не бе свикнал да пада. Мигновено той скочи на крака.

Напразно! Ремъкът отново го повали.

После Лола обърна коня си назад и го пришпори. Повлече с вързания за седлото й аркан омотания пленник, който риташе безпомощно с крака, гънеше тялото си като червей в безплоден опит да се отскубне някак си от коварния възел.

Най-близо до него се оказа Кнут — младежът, дето бе паднал при танца по веслата.

Ако поискаше, той би могъл да замахне с меча и да среже опънатото ласо. Ала не поиска. Направи се, че нищо не е видял. Защото не можеше да му прости — и затова, че го бе лишил от воинската плячка, още повече заради унижението. Най-първо заради унижението.

Доволството преля в сърцето му.

Това ли беше надменният, самоувереният доскоро предводител, който сега се тътрузеше по неравната почва ту по гръб, ту по лице, подмяташе се по издатините на пътя, отскачаше при всеки камък, при всяка къртичина, при всеки оголен корен?

Гърдите му бяха защитени от крепката броня, изкована от най-вещия железар в родината му, а главата — от добре пристегнатия с подбрадника шлем, та успя да ги опази. Иначе при това подхвърляне, при това тръшкане отдавна да се бяха изпотрошили костите му, отдавна да се бе преселил във Валхала.

Единствен Олаф съобрази. Всичко бе станало тъй бързо, тъй нечакано — сякаш не действителност, а мъчителен кошмар.

Той грабна лъка от застаналия до него воин, опъна тетивата и пусна стрелата, без да се прицелва.

Не успя да види дали бе улучил.

Ездачката не спря. Продължи да препуска…

Тъй срамно, тъй обидно!

Вождът, приятелят — тътрузен като мръсен вързоп! Отвлечен от тая бясна българка! Сякаш не оня непобедим воин, а…

Нямаше време да размисля.

Защото замислеше ли се много-много, нямаше да го види повече. Кой знае закъде го бе помъкнала тая? Та тя жена ли беше или зла вълшебница. А защо не — приело женски образ местно божество, разгневено от нахлулите във владенията му другоземци, срещу което бяха безсилни и заклинанията, и викингските им талисмани?

Пък нека да е и божество!

Най-важният закон е законът на приятелството! На кръвното братство! Заради кръвен брат всеки е длъжен да се пожертвува!

С грозен вик Олаф се втурна подир победителката, която препускаше към вътрешността на сушата, като надаваше бойните си български викове.

А живият й трофей, доскорошното страшилище за враговете, се влачеше подире й, жалък и безпомощен.

И кой знае дали още беше жив!

— След мен! — извика Олаф, развъртял секирата си. Ала забравил, че намерението им бе да се доберат по-скоро до брега, до спасителните кораби; забравил за приближаващата българска войска.

Викингите, кой по-рано, кой по-късно, проумели най-сетне, че станалото съвсем не е шега, се втурнаха подире му. Зарязваха плячката си — вече не им бе до нея, налагаше се да отървават вожда, което значеше честта си. А и себе си. Закъде викинги без конунг? И според тежината на снаряжението, според държеливостта си едни изпреварваха, други поизоставаха.

Колоната им се издължи, проточи се, изтъня. Бойният им ред се разбърка.

Тъй и не забелязаха кога се намъкнаха в теснината между двата хълма — стръмни, скалисти, обрасли с гъст шубрак.

Олаф вярваше, искаше му се да вярва, че бе улучил ездачката. Струваше му се, че бе видял перото на стрелата си в рамото й. При това по земята личаха отчетливо кървави капки. Но дали бяха нейни или от другаря му?

Ако тя бе ранена, не би издържала дълго. Рано или късно щеше да отмалее, да поспре. И преследвачите — макар и пешаци — да я догонят.

Да освободят вожда!

Ако ли е още жив…

Наистина, тя забави ход. Наистина, леко се наклони надясно. Политна.

Още малко! Щяха да я настигнат…

В тоя миг отгоре, през ровините, се срина цяла лавина камъни, едри и дребни, ръбести и валчести, заподскачаха все по-бързо и по-бързо и връхлетяха върху норманите, като помитаха всичко по своя път.

След това подире им се спуснаха и те, наподобили лавини — от ярост и желязо, стоялите в засада славяни.

Зафучаха, зачаткаха по ризници, по щитове и шлемове камъните на прашкарите, забръмчаха стрелите, запрелитаха метателните копия.