Петър Бобев: Позорът на Один

Някои от славяните въпреки настървението на битката успяха да срежат връзките на повечето пленници, които тозчас награбиха оръжията на убитите и ранените, та се спуснаха и те да помагат на освободителите си. Другите, за които не достигна истинско оръжие, отчекнаха клони от дърветата и налетяха с тях.

Харалд съобрази. Най-ценният роб безспорно си оставаше боилът. Значи, каквото и да се случеше, само него не биваше да изтърве.

И той заряза полесражението. Хукна към морето, повлякъл с края на въжето вързания за китките на ръцете пленник.

Ала и Токту се беше досетил за същото. Нямаше друг начин да попречи. Единствен тоя. И той заби пети във влажната пръст в отчаян опит да забави, ако може и да спре похитителя.

И го спря.

Як беше българинът, сякаш сраснал със земята дъб.

Харалд разбра, че намерението му не ще се осъществи. А викингът не признава бойна неудача. Всеки, що се е изпречил насреща му, по-добре да се смята или роб, или мъртъв. След негов набег остава само леш.

И той се извърна назад с вдигнат меч.

Щом не ще роб, тогава да мре!

Токту, макар и безсилен, с вързани ръце, съвсем не се гласеше да мре така мърцина.

Той се наведе и се метна срещу врага с главата напред като бик. Уви, не сполучи. Викингът свари да отскочи овреме. Свикнал бе да пропуска покрай себе си ранения глиган, кога на лов го нападнеше с такава безразсъдна ярост.

Тъй го зърна Рад, додето сечеше с меча си ония, що се бяха одързостили да му се изпречат. И се втурна да помогне на боила, да го запази от насочения удар.

Изкрещя, сякаш изрева мечка. И Харалд се сепна. Ей това спаси Токту. Макар и с вързани ръце, пльоснал се в тинята, той успя да се претърколи настрана. И мечът вместо в гърлото му се заби в пръстта.

Боят изобилствува с изненади. Не стига личната: смелост, не стигат лична сила и пъргавина. Трябва и сполука. От една дребна случайност твърде често зависи животът.

Друг викинг, ранен, протегна крак и спъна Медуна, който, залитнал, изтърва оръжието си нейде сред търкалящите се в ръкопашната схватка бойци.

Къде време в тая бъркотия да го търси? Ако се заемеше да го търси, в туй време Харалд щеше да измъкне меча си и да го забие в тялото на Токту, който, така овързан, все не можеше да се изправи.

Рад се метна срещу убиеца с голи ръце. А то ръце ли бяха или мечи лапи? Прасна с пестник първия, който налетя със секира насреща му, и го простря на земята с раздробен череп; блъсна втория и той се килна назад, та разби главата си в попадналия зад него дънер.

Харалд схвана заплахата навреме. Замахна да го посрещне с меча. Но дали го смути видът на разгневения славянин или Рад успя да отскочи ловко, та замахът му не улучи?

Ей в този миг Рад Медуна стовари ръба на дланта си върху гръкляна му. Тая ръка бе трошила тухли и дъски, бе скъсала корабно въже — какво представляваше за нея някакъв човешки хрущял?

Главата на злополучния викинг клюмна върху строшения си гръбнак. Безжизненото му тяло рухна като подкосено на земята.

Жупанът не го погледна повече, а приклекна до Токту, сряза с кинжала си въжето на ръцете му, след което му помогна да се изправи.

Зарадван от избавлението си, избегнал робската участ и позора, а в същото време разочарован, че бе принуден да получи това избавление тъкмо от тогова, от когото най не искаше, и някак гузен заради вчерашното си деяние, без да благодари — де време за това — Токту грабна меча на Харалд и се хвърли в боя. Устните му бяха пресъхнали. Ех, да имаше мъничко кумис! То беше чудодейно, това подквасено кобилешко мляко, освежаваше, ободряваше. Истинска „жива вода“ от приказките. Ненапразно го наричаха „багатурско мляко“.

А жупанът, доволен от свършеното дело, се огледа и той за някакво оръжие. Ала като не видя нещо такова наоколо, хвана един ясенов младок, напъна се, изкорени го ведно със задържаната между корените пръст и налетя с него, превърнал го в огромен кривак.

Но късно. Битката привършваше.

Не бе останал жив нито един варяг…

Олаф съобрази в последния миг. Защо да си губи времето с българката? Ето я, тя сама, преди той да я бе докоснал, се свлече от коня на земята. Или мъртва или ранена…

По-важно си оставаше другото — да спаси конунга! Това е първата повеля за викинга — пожертвувал себе си, да спаси побратима, който е по-близък и от брат! Или пък да отмъсти, ако оня загине…

Той се отпусна на колене до него, сряза аркана, който го бе обезсилил. Избърса с длан кръвта отчелото му.