Петър Бобев: Позорът на Один

И изръмжа злобно:

— Нямам кон, затуй така ще те тътрузя!

После, поел задачата на предводител, се провикна:

— Кнут, слушай! Поведи ти хората! И отстъпвай’ в ред! До изхода от пролома. Там спри. Задръж оная: паплач! Додето изтикаме дракарите в морето.

Кнут се втурна сред сражаващите се да изпълни новата повеля.

А Белязания, без да вижда нищо друго — ни кървавото сражение, ни своите рани — само шепнеше през пресъхналите си устни:

— Ще отмъстя!… За позора… Жива ми трябваш… Да омилостивиш Один… Да измиеш позора ми…

Оказа се, че изтеглянето не бе тъй лесно. Защото край тях пищяха освирепели стрелите и камъните на прашкарите, защото кажи-речи от всеки шубрак изскачаха нови и нови пълчища, дебнали досега славяни. И отрядът с ранения конунг трябваше да си проправя път с люти битки.

Паднаха пронизани, очакващи валкириите си, двама от носачите. Замениха ги други. И ускориха ход. Колкото още можеха да издържат мускулите им, колкото позволяваха извиращите иззад драките неприятели.

Малкият отряд оредя съвсем.

Ала не спря. Здравите и ранените, които още можеха да вървят, най-сетне се измъкнаха от теснината.

Там ги пресрещна охраната, оставена да пази плячката. С пленения Василий.

Още отдалеч Олаф се провикна:

— Лечителят! Къде е лечителят?

Заозъртаха се — нямаше го.

В суматохата той се бе шмугнал в храсталака. Нали уж не го смятаха роб, нали не бяха го вързали?

Стар беше Василий, не му се напускаше родната земя — доскоро тракийска, после славянска, а сега българска — не му се щеше да го за мъкнат кой знае къде тия диви грабители.

Затуй бе опитал да побегне, та да си остане тук, в страната на прадедите, та и прахът му да почива в същата пръст.

Ала нозете му нямаха някогашната крепкост. Варягите го видяха като прекосяваше в старешки бяг малката поляна и го догониха.

Ерик Белязания го посрещна с шепот:

— Дай!… От магията… Дето оправи Олаф…

Василий не излъга, каза си самата истина:

— Тя свърши, другоземецо! А друга нямам… Ако щеш, пусни ме да ида в твърдината, да сваря нова билка!

— Ти чуваш ли се какви ги плещиш! — сопна се Олаф. — Да те пуснем! Та да не те видим повече…

И смръщи вежди:

— Цери ни така, с туй, дето ти е под ръка! Василий отвърна:

— Аз сам си знам какво съм длъжен… „Болните изцерявай, страдащите утешавай!“ Той извади от торбата си комат хляб, на вид плесенясал, омотан в някаква паяжина. Откърши и натика два къшея в раните на Белязания, като не спираше да си мърмори: „Недейте тъпка поясите си нито със злато, нито със сребро“.

— Какво бръщолевиш? — сопна се Ерик.

— Че какво ли? Проклинам человеческата алчност, праизвора на всяка злочестина във всемира…

Тогаз зърна българката. Без да рече нищо друго, той пристъпи, та приклекна до нея. Извади счупената стрела, а тя в туй време не издаде ни стон, после напъха и в нейната рана късче от същия хляб. Превърза я с отдрано парцалче от ризата си.

— Ако ли имаш две кошули, отдай едната на ближния! Ако ли ти е останала само една, дай поне ръкава й…

Ерик се насили да му изкрещи:

— Зарежи я, бре! Не ни бави заради нея! Тя и без туй е осъдена…

— Че кой я е осъдил, чужбинецо?

— Аз, кой мислиш?

Старецът проговори тихо, повече на себе си: „Недейте съди, за да не бъдете съдени!“ Християнските му поучения не намираха тук почва да покълнат. Двама варяги го докопаха за ръцете и повлякоха подир сглобената набързо носилка за ранения им предводител.

А други двама вдигнаха Лола на крака и я подкараха, все едно повлякоха я с останалите.

Прекият друм към морето, през теснината, все още препречваше сражаващата се рат. Не им оставаше друг избор. Поеха наляво, по пътечката, що криволеше по билото на по-ниския хълм. Да заобиколят полесражението, да се доберат как да е до брега. Само дано дотогава другарите им с Кнут начело успеят да възпрат бесния напор на българите и славяните.

Василий не опита да се съпротивлява. Виждаше, нямаше смисъл — вардеха го добре.

Само си шепнеше равно, безучастно, като черковно пение: „Има последни, кои ще бъдат първи; има първи, кои ще станат последни.“ И се прекръсти:

— Да бъде волята ти, господи!

Слънцето се бе надигнало високо. И пареше прежуряше. Не бе на добро такова прежуряне. На буря намирисваше. Като вчерашната. Ако не и по-люта. Вчера някои ниви само полегнаха. Ами ако налетеше градушка? „Град глад не прави“ — такава беше поговорката. Ала „тежко томува, когото удари.“ За войскарите все ще се намери. От ханското, а ханското нивга се не губи. Що ще правят ония, простите селяци, дето са орали и сели, дето са длъжни да дават за ханското, а не да чакат от него?