Петър Бобев: Позорът на Один

Наоколо — гора, поляни, друм — всичко застлано с трупове. Мъртви и ранени, едни замлъкнали навеки, други простенващи от болки. Най-много, то се знае — варяги, ала и славяни, и българи. Един до друг, един връз друг — все едно прегърнати. Равни, беззлобни в смъртта си, примирени.

Рад бе жадувал за война, за опиянението от боя, където можеше да покаже юначеството си. Ала това, що видя, го потресе — онова, що остава след юначеството: кръв, трупове, гнусота. Идеше му да се запилее начаса от тая кланица, ако не беше Лола.

Заради нея обхождаше сега бранното поле, заглеждаше се във всеки мъртвец, обръщаше да види лицата и на падналите по очи.

Все по-тревожно!

Токту положи ръка на рамото му:

— В злочестината се ражда дружбата.

Рад беше толкова зает със своята грижа, та не се и замисли какво ли искаше да му каже с тая древна поговорка боилът.

Тогава дочу, че някой го вика:

— Жупане… Жупане…

Обърна се. И видя малкия Баян, който опитваше да се надигне от земята. Не се бе убил, само бе изгубил съзнание. И сега отново се бе свестил.

— Какво има? — рече Медуна.

— Жупанката… Отвлякоха я варягите… За косата я влачеха…

Сърцето на Рад заби учестено:

— Накъде я отвлякоха? Думай, бързо!

— Към брега! — отвърна момчето и посочи с ръка.

Двамата предводители хукнаха нататък: жупанът заради Лола, Токту — смазан от чувството за тежка виновност, жадуващ да я изкупи с боен подвиг. Поне това, което той считаше за вина.

С бойни подвизи българинът печели чест и слава, с бойни подвизи измива безчестието.

Облачното було се бе разсеяло, изместено от огромни купести облаци, които набъбваха, набъбваха като кипнало мляко, заприличали на извайвани от великан великански кули. Върховете им се разперваха като затрупани от сняг стрехи, а основите им лягаха ниско над земята. И оттам се понасяха разкъсани черни облачета, като налитащи змейове.

Ясно, приближаваше пак буря! Страшна буря!

Викингите съвсем не изглеждаха овци, съвсем не се гласяха да мрат мърцина. В пролома българите ги бяха издебнали с измама, затова успяха да ги разбият. Всъщност това значи то бойното умение — да надхитриш противника, та да го поразиш там, където най не очаква.

Достигнали крайбрежието, макар и с ранен, безпомощен конунг, под заповедите на Олаф, те успяха да се съединят отново, да построят нов боен ред, в който да попълнят опразнените места на ония, които сега летяха към Один, и да се възправят срещу преследвачите си.

И понеже знаеха законите на отбраната, както и тия на настъплението, завардиха подстъпите, тесните коловози и ровини, що водеха по стръмния откъс от равнината към морето. Конници можеха да минат само оттам. И то поединично — чудесен прицел за причакващите ги стрелци.

Целта им бе да забавят българите. Не много, само толкова, колкото бе потребно на техните другари да избутат във водата изкараните на сухо кораби. Та после всички да наскачат в тях и да отплават в морето.

Морето — все едно роден дом. Морето — това е „щастливото място“, това е „сребърната огърлица на земята“. То щеше и днес да ги избави от яростта на тоя бесен народ.

Сега пък българите се озоваха в неизгодно положение. В гонитбата, в стремежа всеки да излезе напред, се бяха разпръснали, накъсали строя си. Пресрещнати от настръхналите копия на варяжките редици и градушката на стрелите им, те запрепускаха напред-назад покрай стръмния бряг.

Ерик Белязания остана на сушата — като истински вожд, дори ранен, да изчака бойците си, та ведно с тях последен да се качи на своята ладия.

Пък не само за това. И за друго — за разплатата!

Жадуваше за разплата.

Тая омразна вещица, тая бясна българка, която го направи посмешище пред племето му, която го покри с вечен срам, трябваше да получи заслуженото!

Один беше разгневен, Один жадуваше да бъде омилостивен!

А боговете се омилостивяват с жертви. С кървави жертвоприношения.

Ей това целеше да постигне Ерик: и милост от боговете, и лично отмъщение.

Тялото му бе обезсилено, проснато в носилката, ала волята му, жаждата му за възмездие, злобата му оставаха прежните.

Едва укротяваше яростта си, едва сдържаше напиращата стръв за убийство. Отмъщението му щеше да бъде величествено, да подобава на сана му!

Такъв е обичаят, завещан от деди и прадеди. Изкараните на сухо дракари се избутват обратно в морето по наредените под тях дървесни трупи. Но за да се хлъзгат те по-плавно, да’ достигнат водата по-скоро, плазовете трябва да бъдат смазани. А няма по-добра смазка от месото и кръвта на наредените между тях живи пленници.