Петър Бобев: Позорът на Один

Наоколо сражението се разгаряше. Като разбеснели демони налитаха българи и славяни. Сякаш всички сили на злото си бяха дали среща тук, в тесния пролом.

Някога си, отколе-отколе, живеели йотуните — грозните исполини. После дошли боговете аси. И ги избили. От телата им създали Земята и Небето. А без тяхно знание от останките на йотуните се самозародили чудовищният вълк Фенрир, драконът Фафнир, мрачната богиня на смъртта Хел, пазачът на подземното й царство страшният пес Хармр.

Навярно и сега бяха пак те. Невидими за човешките очи, прикрити зад паплачта на враговете, може би предрешени като тях, те вилнееха в опиянение от пролятата кръв.

Българските ездачи се врязваха в галоп, блъскаха с бронираните гърди на конете си, газеха с копитата им, разкъсваха опитващите да се построят викингски редици и ги разпръскваха, за да ги оставят на извиращите от гористия хълм славяни да ги доубиват.

С ризници, с плътни брони или обшити с метални плочки кожуси, с конусовидни шлемове или островърхи калпаци, българите въртяха на всички посоки саби и секири, мушкаха с копия, косяха с бойните си сърпове. Ненужните им за ръкопашния бой двойноизвити лъкове стояха бездейни през рамената, а стрелите с перата нагоре — в пъстрите колчани.

Славяните пък в редици, рамо до рамо, напредваха със заплашителна упоритост — както кога газят плъзналите из посевите им скакалци. Стягаха обръча.

Олаф разбра. Успееха ли да затворят тоя гибелен обръч от живи тела и стоманени остриета, всичко щеше да бъде свършено.

Без никакъв изглед за спасение…

Не ги виждаше, но все му се струваше, че чува как над множеството прелитаха чаровните валкирии, всяка от тях търсеща паднал герой, за да отнесе душата му горе, във Валхала, за безконечното блаженство, за вечно редуващите се пиршества и битки.

Изглежда, твърде много работа, много грижи очакваха днес валкириите — безброй загинали герои трябваше да утешават с ласките си.

Той не знаеше дали още бе жив побратимът му или някоя небесна девица, най-личната, що подхожда на храбрец като него, вече отнасяше душата му към палата на Один.

Но дали жив или мъртъв, Олаф беше длъжен да го измъкне от коварната клопка. Жив — да го лекува, мъртъв — да го погребе, както се полага на викинг, още повече на конунг.

След първия смут варягите се окопитваха, заемаха местата си в нещо подобно на военен строй, ако не друго, опитваха поне събрани на двойки да пазят взаимно гърбовете си. Вече дотичваха позакъснелите в гонитбата бойци, а те — по-стари наистина, по-бавни, затова пък с по-богат боен опит, попълваха опразнените редици, даваха пример на по-младите, образуваха ядрото, около което се сплотяваха оцелелите, та да окажат по-дълготрайна съпротива.

Олаф съобрази начаса. Напред — невъзможно! Ала назад, откъдето бяха дошли, все още имаше пролука.

Натам трябваше да измъкне конунга!

Лекарството на билкаря от крепостта изглеждаше чудодейно. Или пък викингската воля за живот бе тъй извънмерна. Не мислеше за раната си, мислеше само за едно. И тая единствена мисъл, подчинила цялото му същество, му вдъхваше неподозирани сили и издръжливост. Да спаси побратима!

Той пое тежкото отпуснато тяло, намъкна се под него, надигна го на гръб. И го понесе назад. Там нейде трябваше да бъде и знахарят, който сега оставаше единствената му надежда.

Не го чу, повече усети по трепването на гърдите, че конунгът му говори нещо. Отново го положи на земята.

— Оная… — шепнеше Ерик. — Вещицата… Споменаваше българката.

За нея се сети и Олаф.

— Кнут! — подвикна той на озовалия се до него младеж. — Дотрепи оная кучка!

Кнут се спусна нататък. Гледаше да покаже усърдие.

— Недей! — възпря го Ерик. — Жива… я искам.

Баян, конярчето, не се отделяше от бранниците.

В залисията той пръв видя как се строполи на земята жупанката. И без да се замисля, търти към нея посред сражаващите се. Достигна я, с мъка я вдигна и положи напреки по корем върху седлото, а той се хопна отзаде й, готов да препусне с нея вън от бойното поле.

Не успя.

Кнут вече бе зад него. Разбрал, че не може да го спре по друг начин, той отново сряза с меча сухожилията на коня, който тутакси рухна обезсилен на земята.

Баян се преметна надолу, прасна главата си в един оголен дървесен корен, повече не мръдна.

Зад подредените защитници, които притъпяваха устрема на българите и даваха възможност за отстъпление в някакъв ред, четирима по-леко ранени варяги поеха Белязания на ръце, а след тях Олаф повлече за косата омаломощената от изтеклата кръв пленница.