Петър Бобев: Позорът на Один

Тогава налетяха и тежковъоръжените пехотинци, проточили остри копия, развъртели мечове и брадви, скрити зад огромните си щитове вратници от дърво и опъната волска кожа. Те се врязаха в безредната тълпа на викингите и се вкопчиха в настървената ръкопашна схватка.

Още неопомнили се от изненадата, северяните чуха усилващия се конски тропот. И скоро отсреща, през тесния пролом, нахлу българската конница с развети по копията конски опашки, която като наводнение, все едно жив потоп от конски тела и копита, от размахани саби и копия, притисна и отпред безразсъдно намъкналите се в клопката варяги.

Викингите бяха слисани, заварени в безреда, притиснати от три страни като клещи, от които няма отърване. Ала не и уплашени. Всеки от тях сам, без заповед на вожд или отредник, подхвана боя. Без смут, без страх. Тъй както е свикнал да се сражава, готов да продаде скъпо живота си в очакване, че подир това ще го продължи по-честит от земния горе, сред валкириите, във Валхала.

Единствен Олаф отказа да се бие със славянина, който се изпречи насреща му. Отстъпи като страхливец, остави го на следващия викинг, а той продължи да тича напред.

Българката бе спряла коня си. И стоеше — все още не падаше, ала си личеше, че вече няма никакви сили: ни за битка, ни за бягство. От ръката й течеше кръв, а лицето й бе пребледняло, восъчно жълто…

Олаф се хвърли към нея.

Успял да се отскубне от вразите, едни от които опитваха с плуване да се доберат до брега, а други се мъчеха да запушат със сандъци, дрехи и кълчища пробойните на дракарите си, Рад Медуна отправи своята ладия към сушата.

Скоро килът удари в пясъчното дъно, заседна. А тъкмо такава беше и целта на жупана.

— Хопвай се! — заповяда той.

И всички наскачаха в плитчината. Той — последен. И нагазил до колене, тръгна пред тях. Излезе на сухо. Не ги остави да поизсушат подгизналите от водата одежди, не ги остави дори да ги поизцедят, ами на часа ги поведе към градището.

А дракара заряза, така олекнал без хората, да се подмята по вълните. Разчиташе на тях да го отнесат към подводните скали. Нямаше време той да го разпарчодисва.

Направил си бе сметката — всеки изваден от строя кораб означава осемдесетмина неприятели, които няма да избягат. Или, ако се сместят в оцелелите ладии — толкова по-малко място ще остане за роби.

Бързаше Рад. Припираше да прибере людете си в твърдината — хем тях да нагласи на сигурно, хем и те да помогнат на бранителите й, в случай че някой дръзне да я нападне.

Отде можеше да допусне горкият, че варягите вече бяха сварили да я завладеят, да я оплячкосат, да заробят тия, що не бяха избягали с Лола през тайния излаз и незагинали в сечта.

И дългът го теглеше нататък, суровият воински дълг, и друго — простото човешко безпокойство. Там, в крепостта, в спретнатия му дом го чакаше, трябваше да го чака неговата изгора. И се тревожеше за него. Навярно бе научила за плена му. А не знаеше, че той вече бе сполучил да се отърве.

Разбира се, тревожеше се, макар да вярваше в него, макар и да разправяше, че за Рад. Медуна няма неизпълнимо дело, че с всяка беда е годен да се справи.

Като героите багатури от българските предания, що стрела не ги лови, що меч не ги сече.

Трябваше да се прибере Рад — хем тя да не се безпокои повече заради него, хем и той да бъде край нея, да я брани. Война е това — само орисниците знаят как ще завърши.

Пътеката — тясна, оградена от драки и трънки — се виеше покрай рекичката, която неусетно се разширяваше, преливаше в застоялото прибрежие блато, обрасло с трънаци и папур, застлано със зелените блюда на водните лилии. Цветните им пъпки вече се подаваха над повърхността, разпукваха се бисер по белите им венчелистчета.

Когато спасилите се пленници минаваха по тая пътека, още не се бе разсъмнало съвсем. Наистина небето се посребряваше бързо, звездите гаснеха, ала долу, под нависналите шубраци, беше все още тъмно. Още по-тъмна изглеждаше водата под тръстиките, които сякаш растяха не във вода, а върху черна смола.

Отминала бе потайната доба, кога по света бродят зли сили. И изчезват, стопяват се при първи петли. Ала отде да знаеш дали някоя улисана в хорото самовила не е окъсняла? Та и те, пущините, една ли е, две ли са? Горски и речни, планински и полски — все хубавици! И колкото по-гиздави, толкова по-проклети. Ами мъжките духове: дъбравникът, водняникът, че и полският — слънчасникът? Другите беснуват нощем, той — денем. Тъкмо по пладне, най-вече в месец сърпен, кога най припича. Като с брадва посича жътварката, що си е белязал.