Петър Бобев: Позорът на Один

Отде да знаеш дали няма и други като него — ако не пладнешки, то поне утринни?

На туй отгоре и вампирите, нечистите мъртъвци: всякакви там самоубийци, удавници, препили пияници и вещери. Нали затуй, да не оживеят отново, да не се юрнат за пакост сред живите — да душат, да смучат кръв — баячите пронизват с колове труповете им? Да ги усмирят.

След варяжкия набег кой знае колко ли непогребани лежат сред подпаленото село? И вече са се превърнали в бродници, кръвници.

И дебнат подире им — ха, някой от дружината да изостане, та да се нахвърлят отгоре му. Пред много люде, пред дружина не смеят. Чакат самотник.

Ей затуй войскарите на Рад, божем все смелчаци в битките срещу живи врагове, при тая заплаха гледаха да бъдат по-близо, притискаха се един о друг.

Вляво, самотен сред поляната, стърчеше Змейовият дъб. В хралупата му, казват, се заселил змей седмоглавец. И със седем сърца, що нивга не се уморяват. Беше ли си сега дома? Спеше ли? Или още скитосваше из поля и гори да пресушава извори, да мори добитъка, да люби моми нелюбени?

За да го избиколят, нагазиха в рядката тиня, та, едва поизсъхнали, отново се намокриха до пояс.

Неусетно се развидели съвсем. Просветна небето, просветна водата, просветна и на душите им. На видело злите сили губят мощта си. Разлетяха са блатните птици, разкрякаха се с приближаването на Радовата дружина.

А това?

Медуна спря. Ослуша се.

Не се лъжеше. Отсреща, недалеч оттук, птиците също крякаха. Подплашени и те от нещо.

Какви ли бяха тия, що минаваха нататък?

Сам челяк не може ги уплаши така. Инак кряскат, инак летят при сам пътник.

Той заръча на Нено, що не се отделяше от него, да се изкатери на съседната топола.

И Нено видя.

Изхлузи се начаса. Зашепна уплашен:

— Варягите!

Решението за действие се зароди мигновено.

— В блатото! — повели жупанът. — Из тръстиката!

Нямаше защо да повтаря.

Тя беше стара-прастара тая славянска хитрост, предавана от бащи на чада, стара колкото самото им племе.

Всеки отрязва по едно кухо тръстиково стъбло и го захапва. После нагазва във водата, грабнал някой по-големичък камък за тежина, та да не изплува тялото му.

И скоро дружината се спотаи в плитководието, изчезна от поглед. Отгоре се подаваха само, незабележими сред истинската растителност, крайчетата на цевите, през които хората дишаха, невидими под водата.

Само Рад, окичил косата си с кичур тръстика, сегиз-тогиз подаваше глава над повърхността, само до очите, оглеждаше мигновено околността и тозчас се потопяваше.

Тоя път ги видя и той.

Вярно бе — варяги!

И те двайсетина души, подкарали стотина овързани пленници, българи и славяни, които все се озъртаха, все се дърпаха. Личеше, надяват се на нещо и гледат всякак да забавят поробителите си.

Сред тях — и боилът! Токту!

Рад изтръпна. Какво ли се бе случило, щом бяха заробили и него?

Де що има нашественици, първом жените отвличат. А жени нямаше. Къде ли бяха те?

Къде беше и Лола?

Едва сдържа порива си. Не скочи, не връхлетя начаса, а се потопи отново.

Сърцето бъхтеше полудяло, кръвта туптеше в главата му като чук.

Къде беше Лола?

Но изчака.

Когато викингите отминаха засадата му, той почука с камък отмъкнатия от дракара меч.

То беше знакът.

Славяните изскочиха от водата и се нахвърлиха върху неприятелите безшумно, размахали кой меч, кой брадва, кой чепата тояга. Сякаш не люде, а побеснели водни духове. Сякаш възкръснали удавници, окичени с водорасли и блатни треви.

Слисани, престорили им се наистина за водни духове, викингите се объркаха. Че кой друг, ако не дух, би могъл да се появи изневиделица от мочура? До преди миг нямаше нищо, само вода и тръстика, и изведнъж — толкоз войскари!

Харалд, старшият им, рече да ги подреди за боя. И той се боеше от зли сили, и той не се съмняваше, че съдбата го бе срещнала с такива. Ала нямаше право да отстъпи. Конунгът бе заповядал и той беше длъжен да изпълни заповедта. Даже с цената на живота си.

Нямаше спор, че трябва да плаща тая цена…

Пленниците съобразиха първи. Известна им бе тая бойна уловка, при това познаваха и нападащите славяни, най-вече предводителя им. Неговия ръст не можеха да сгрешат с друг.

И хукнаха назад. Някои от поробителите им понечиха да ги възпрат, ала бяха изблъскани от тях, съборени на земята, стъпкани.

Викингите се видяха заставени да приемат боя. Зачаткаха, зазвънтяха удрящите по шлемове, по брони и щитове мечове и секири, заехтяха недодяланите войнишки ругатни на разни езици, застенаха ранени.