Петър Бобев - Позорът на Один

Тъй знаеше той, тъй са ги създали „аси“ боговете: мъжа — от ясен, жената — от елша. Мъжът — воин, жената да ражда воини. Дори валкириите, божем безсмъртни като боговете — и те са само слугини на боговете. Изпълняват заповедите им. И служат за наслаждение на героите горе, в двореца Валхала. За нищо друго.

Нима истински щеше да се бие с това девойче?

Той подаде щита и меча си, откачи и секирите, та ги подхвърли на Олаф.

— С голи ръце ще те хвана, хубавице!

Лола все едно не го чу. Доволна, предоволна, че бе й се удало да го разгневи. Та нали тъкмо тая беше целта й, такъв — и планът й. В яда си всеки става по-уязвим.

Нека! Нека се гневи!

Тя го пресрещна с нова обида, с ново оскърбление:

— Ти чувал ли си за Крум Страшни? Ако не си — да чуеш! Разгромил той войската на Никифора. И черепа му със сребро обковал. Такваз чаша ще направя от варяжката ти глава. Че в нея да пие медовината си Рад…

Дразнеше го. Самохвалствуваше. А сърцето й — свито, изтръпнало. Наистина, опасен беше тоя викингски главатар! Не човек, а северна мечка. И Рад беше Медун, ама друг — силен, но хубав. С кротки, усмихнати очи. Тоя — същински звяр. Опънал железни мишци, навел бича глава, вперил в нея зъл поглед, хищен, безпощаден.

— Ха, ха, ха! — раздруса се той в пресилен смях. — Виж, тая няма да я бъде! Один не ще допусне такъв позор. Няма твоят Рад да пие от моя череп, а прикован за мачтата, ще гледа твоето безчестие… Как цялата ми дружина се гаври с хубавицата му…

Боеше се Лола. В същото време вярваше в силите си. Защото си бе българка по род. А българката, когато го няма мъжа, умее да се брани сама, да брани и челядта си не по-зле от него. Та нали същият този Крум, ювиги хан, за да разгроми ромееца Никифор, повикал и жените? Всяка българка се учи на военно дело: да язди, да опъва лък, да мята копие. Тя също е длъжна да стреля и при тръс, и в галоп, на всички посоки: както напред, така и вляво, и вдясно. И назад — дори легнала по гръб върху конската крупа. Да върти сабята, да мята изкусно аркана, и то с лявата ръка, та да е свободна дясната за следващия бой с мечове или копия. Ако ли пък, недай боже, падне — бързо да се метне на коня зад врага и да го прониже с кинжала. Българката умее всичко: и туй, що е отредено на жената; и онуй, що е участ на мъжа. И майка, и воин. Понявга по-опасен воин и от мъжа, защото той се бие за слава, а тя — за честта и за рожбите си.

В очакване на забавното зрелище, което обещаваше нова преживелица в и без туй бурното им ежедневие, викингите забравиха заплахата от приближаващата българска войска. Тъй си живееха те — ден за ден, не отлагаха никое наслаждение, бързаха да изкопчат от живота всичко, що можеха. И то днес, не утре…

Те се отпуснаха, опряха щитове и мечове в земята, отложиха шлемове, та да не спарват главите им, разбъркаха строя си, тъй че и по-задните редици да вкусят от предстоящата наслада.

Дори Олаф, все още неукрепнал както трябва, подвикна:

— Ерик, само с една ръка.

Белязания се обърна и като му смигна лукаво, прибра десницата си зад гърба.

— Вярно бе! Срещу жена само лявата стига! Пристъпи тежко.

Ездачката успокои коня. За това, що й предстоеше, при тая тежка задача, пред хана и пред Тангра, й бе нужна по-здрава опора.

Тя вдигна сабята, сякаш се готвеше да пришпори коня, за да се понесе напред и да съсече противника си.

Успя да го заблуди.

Богат беше бойният опит на Ерик Белязания. Че с какви ли не бе се срещал: с франки и ромеи, със славяни и сарацини. Само не с българи. Не допускаше, че техните похвати в битките могат да бъдат различни. Гледаше — и те като другите: с копия и мечове с щитове и шлемове, със секири и лъкове, двойно извити, ала все лъкове.

Не познаваше само аркана, не подозираше страшната му сила.

Затова не опита, пък и не знаеше как да се уварди. А и Лола го подведе с размаханата сабя. И той се натъкми да посрещне тоя удар. Щеше да се хвърли напред, да хване юздата на коня, за да го спре, и в същото време щеше да дръпне нахалницата за крака и да я събори от седлото, преди още да е замахнала. Мечът й беше в дясната ръка, затова той щеше да й изскочи откъм лявата страна.

Не един път се бе сражавал с конници. И то не с някаква си жена, а с прославени рицари, смели до безумие, обковани от върховете на шлемовете до шпорите си с метал, покрили с метал и конете си. Същински оживели железни статуи…

Не свари да си даде сметка какво става. Какво стори оная проклетница с лявата си ръка, тъй сръчна като дясната; какво полетя към него, какво профуча над главата му.