Петър Бобев - Позорът на Один

Тутакси воините му, изблъскаха сред стъгдата уловените пленници — повечето старци и едва крепящи се на нозе ранени бранници.

А сред тях — овалян в кръв, раздърпан, овързан с въжета, но все така горд и надменен, боилът Токту Към него се обърна чрез преводача си Белязания:

— Де се е дянал лечителят ви?

Токту вирна глава:

— Наш си е той! Нас цери, не вас…

Конунгът приближи, заплашително стисна ръкохватката на секирата:

— Къде е, те питам? Не кажеш ли, като пилци ви изколвам!

Българинът отвърна дръзко:

— Стори го де! За туй съм петимен! Български боил роб не става, да знаеш! По-добре смърт, отколкото ярем…

Ерик вдигна секирата, готов да замахне. Надявал се бе на откуп от хана за болярина му, ала сега, в гнева си, забрави за откупа.

В този миг от тълпата излезе самият Василий. С разчорлени бели коси и брада, с раздрана риза, още по-блед, по-изпит отпреди. В изпъкналите му, ужасени от преживяното очи, блестяха кървавите отражения на пожарите.

— Другоземецо — рече той кротко, — прибери ножа в ножницата си! Защото, който вади нож, от нож умира!

— Ти пък кой си? — изръмжа Белязания, като се извърна рязко.

— Нали мене дириш… И додаде:

— Думай що рачиш!

Ерик успя да сподави яростта си:

— Тръгвай с мен!

— Защо съм ти? — запита знахарят, без да се мръдне.

И конунгът отговори припряно:

— Олаф, побратимът! Ранен е. Да помогнеш… Ако ли Один вече не го е прибрал във Валхала…

Токту изръмжа:

— Недей отива, Василие! Нек пукне туй псе варяжко!

То се знае, Ерик не разбра какво си рекоха двамата. Пък и нямаше нужда. Василий отговори на гръцки:

— Боиле, не се меси в моите дела! Както аз се не меся в твоите. Не прави другиму това, що не рачиш да правят на теб!

— Не знаеш ли бре? — почти изрева боилът. — Варяг е тоя! Подвластен ли си ти на хана или не си? Задължен си да трепеш вразите, не да ги цериш. Опичай си ума, челяче!

— Аз съм подвластен богу, боиле. Покорен на неговите повели. Врекъл съм му се да помагам. А за него, що ни гледа от небесата, няма разница кой българин, кой варяг. Всички сме смъртни, изравнени пред смъртта и пред господа. Та аз ли ще ги деля, аз по-справедлив ли съм от него?

И се обърна към Ерик, който, нетърпелив, посягаше да го хване за ризата, та да го отмъкне насила при ранения:

— Води ме, чужбинецо!

Преди да тръгне, Белязания нареди:

— Пленниците към корабите! Отрядът на Харалд да ги откара!

И закрачи пред знахаря.

— Тоя пък ще остане при мен!

Щом видя ранения, Василий приклекна до него:

— Нек да видим що му е отредил бог!

Опипва с длан сърцето му, взира се в очите му, повдига и отпуска ръцете му.

А над него се бе привел, мрачен и зъл, Ерик. И чакаше. И мърмореше:

— Всеки в дракара е мой брат. Тоя ми е повече от брат, чуваш ли?

А лечителят все едно не чуваше. Сякаш не съществуваше наоколо му нищо друго: ни свои, ни чужди. Само той — раненият, когото трябваше да изцери.

Конунгът изръмжа:

— Не го ли спасиш, ще затрия всички ви! До крак… Василий се надигна:

— Чужбинецо! — рече той. — Недей се заканва! Сред озлоблението не съм властен да сторя добрината, дето съм я намислил. Мъничко злоба, сал зрънце злоба стига да пресуши море от добрина.

И се изправи:

— Отпусни ме да си взема церовете! От дома… Двама пазачи тръгнаха с него. И след малко се върнаха. Василий носеше кратунка с билкова отвара. Той отново коленичи и грижовно, глътка по глътка, наля цяра между устните на ранения.

— Брей, да не го отровиш! — заплаши го Ерик.

Без да вдига глава, знахарят отвърна:

— Властен съм над знанието: и над битието, и над погибелта. Ала съм се врекъл пред бога да служа сал на битието. Тъй да знаеш…

Скоро след това Олаф отвори очи. Василий допря пръсти до слепоочията му:

— Юначе, ставай! Здрав и читав си вече! Нищо ти няма! Можеш да се изправиш… Можеш и да вървиш…

И зашепна тихо, еднообразно, настойчиво:

— Чуеш ли? Ставай!… Стани…

И чудо!

Олаф понечи да вдигне глава, подпря се с лакти, отдели гръб от земята, приседна. И се озърна с празен поглед.

— Стани де! — не спираше знахарят. — Здрав и читав си!

Раненият присви колене, понадигна се. И се застоя така, като се олюляваше. Ала не падна.

Задържа се прав.

Волята на Василий, преляла в неговата, надделя над слабостта. Шибна като камшик съзнанието му, замътено от тежкия брадвен удар по каската.

В несдържан порив Ерик го сграбчи в прегръдката си.

В този миг дотърча един от разставените по пътя съгледвачи.