Петър Бобев - Позорът на Один

Той понадигна с усилия ръка:

— Олаф!

Побратимът му се наведе над него.

— Олаф… И българката… Там, между плазовете… Най-личната жертва…

И сгърчи устни в зла, измъчена усмивка:

— Боговете ще останат задоволени…

Горе, на височината, битката продължаваше. Конниците все не успяваха да разкъсат отбраната на пътеките, а откосът беше тъй стръмен, че никое животно не би се престрашило да се спусне по него. И то с ездач.

Имаше време.

Знахарят Василий, докаран с другите, стоеше най-отзад, забравен.

— Прости им, господи! — мълвеше тихо той. — Защото те не знаят какво вършат.

Толкова кръв, толкова горест!

И то защо?

За няколко златни дрънкулки, за няколко роба. А варягите, казват, нямали нужда от роби. Тя, земята им не стигала за тях — нали затуй скитат по света! — та камо ли и за роби?

Слушаше ги как се наговаряха на своя неразбираем език. Като неми. И чакаше.

Какво ли чакаше?

Пред него морето отново се разлудуваше. По повърхността му, посивяла като плетена ризница, под притъмнялото небе, набръчкана безредно от усилващия се вихър, заподскачваха бели гребенчета все по-често, все по-близо едно до друго. Прибоят нарастваше, отдръпваше се по-навътре, към дълбините, — боботеше, пенеше се, водните езици при всеки плисък пролазваха все по-нагоре по пясъка, обливаха плазовете и клиновете, що подпираха дракарите.

Тогава Василий видя нещо, което отначало само го озадачи. Но сетне, догадил се какво всъщност предстои, потрепера. От гняв и погнуса.

Господи, Всеопростителю! Прости им!

Но как да им прости? То беше тъй гнусно, тъй безчовечно!

Добре де! Бият се людете, погубват се. В бой се погубват и други живи твари. Но това — да убиваш вързан, беззащитен человек — дори зверовете се гнусят от такова деяние. Когато кучето свие опашка, по-силният пес се укротява. Когато вълкът подложи врата си, другият също го оставя на мира.

Защо само при людете?

Викингите сграбчиха омотаните с въжета роби и ги отмъкнаха до изкараните на сухо дракари. Наблъскаха ги по гръб сред плазовете, по които щяха да избутат ладиите си.

А за да стигнат до водата, те трябваше… Трябваше да преминат и над обречените жертви, да размажат телата им…

Господи, Всеблаги! Щеш ли прости и това?

Накрая грабнаха и Лола, болярката.

Изправиха я пред носилката.

Ерик Белязания опита да се поизправи на лакти.

— Вещице! — изхриптя той на гръцки. — Ти, дето ме опозори! Пред целия род, пред потомството… Сега ще ми платиш… Ти, с твоята смърт… Ще измиеш безчестието ми…

И се обърна към пазачите и!

— Под киля… На моя дракар…

Да знае как се влачи подир коня един викинг. Отмъкнаха я начаса, натикаха я сред трупите, точно под извития нагоре форщевен, под вирнатата озъбена Драконова глава, току-що поставена на мястото й.

— Не убивай! — шепнеше си Василий с пресъхнали устни. — Не убивай!

Человекът е станал человек, когато е научил тая божа заповед.

А защо я престъпва тъй често?

И кога погубват теб, кога погубват ближния ти — и тогава ли?

Има още нещо в Светото писание: „Око за око, зъб за зъб“. Което той досега все отказваше да признае.

Человек ли е всъщност оня, дето не изпълнява първата божа заповед?

Или звяр?

А няма в Писанието забрана за изтребване на зверовете.

Господи, прости!

Не тям, а нему! Прости това, което той щеше да извърши!

Василий се приведе над ранения.

— Чужбинецо — рече той е треперещ глас. Не умееше да лъже, а се налагаше. — Имам още едно биле, вълшебно биле. Вардех го за мене си. Ще ти го харижа. Да те изцеря начаса… Ала — имам условие…

— Казвай де! — не изтрая Ерик.

— Мен да пуснеш на воля!

— Туй ли било то? Че върви бе, върви, където ти видят очите!… Само дай цяра! Да стана, да се развъртя… Та да видят…

Василий наистина го пазеше за себе си, пришито в ризата му. Надявал се бе, че не ще му дотрябва. Приготвил го бе отдавна, по време на гоненията срещу християните. При мъченията изказваш всичко. Даже и онова, що не знаеш. А Василий знаеше премного, познаваше цялото христово паство по крайбрежието.

Проговереше ли той при разпит, нямаше да оцелее ни брат, ни сестра: Ей заради това, да не попадне при мъчителите, да не издаде нещо и неговата слаба плът, беше си приготвил отровата. От най-ядовитите билки и гъби.

Отскоро беше друго. Търпеше всички вери сегашният ювиги хан. Недоволните българи вече шушукаха, че се тъкми да се отметне от Тангра. Говореха така и за него, и за сина му Борис. Че ромейският живот, ромейският разкош, ромейките са им замаяли главите.