Петър Бобев: Позорът на Один

А непосилният товар не спираше да наваля върху плещите му.

Тогава видя, че и Токту подлага гръб до него.

Не му беше до размисъл, до учудване.

Боил — господар, пък подпира ладия като роб гребец.

Видя също как и неговите мишци се опънаха. Като бичета, кога напират да измъкнат от калта затъналата кола.

Не стигаха… Не стигаха силите на двамината, колкото яки и да са, там, дето бяха потребни четиридесети на.

Боилът изкрещя на притичващите пешаци. Изкрещя го по славянски, забравил господарските си слова, че те са длъжни да говорят на неговия, господарския език:

— Тук бре! Помагайте!

Имаше предание, старовремско, отколешно. Хан ювиги Кубрат показал сноп пръчки на синовете си. За да им посочи на какво е годна сплотеността.

Ала гълчавата на битката ли беше такава, че не го чуваха, или не проумяваха защо тия двамата са се подпрели на ладията?

Никой не се отзова на повика му.

Рад се обърна към боила:

— Аз ще задържам! А ти… Ти издърпай Лола!

Превариха ги двете момчета, Баян и Нено, успели да ги догонят в боя. Без да му мислят много, те грабнаха обречената пленница и я изтеглиха настрана. Развързаха я начаса.

Токту се провикна доволен:

— Юначаги! Да знаете… Воини ще ви направя…

В този миг случайно пусната стрела откъм отплаващите кораби профуча злобно и се впи във врата му, там, в трапчинката над ключицата, откъдето при навеждането се бе свлякла ризницата му.

Той се изправи с отпуснати ръце.

Дори не опита да извади острието й. Не опита да спре кръвта, която бликаше от раната на равни ускорени тласъци.

И странно, не ужас, почуда се четеше в гледните му. Дори нещо повече — колкото и нелепо. И доволство! Неизречено ликуване! Само за миг… После коленете му се подкосиха. И той се строполи възнак на земята, редом с Лола, която тутакси коленичи до него, най-сетне успяла да дойде на себе си след зловещото преживяване. Рад отскочи от дракара, който продължи да се плъзга, освободен от живата си спирачка, но оставен без подпора, взе да се наклонява и изведнъж се сгромоляса с трясък на едната си страна, начупвайки мачти и весла.

До боила приклекна и жупанът. Опитен воин, той прецени начаса. Тук и знахарят Василий нямаше да помогне, тук земен лечител беше безсилен.

Токту зашепна нещо през клокочещите между посинелите му устни кървави мехури. Какво ли искаше да каже? Рад се приведе още по-ниско над главата му. И чу:

— Виждам… Икуш… Орела на Тангра… Сякаш се усмихваше. Не мъка, а отрада звучеше в притихващия му глас:

— Тангра… ми прости… Вика ме…

И млъкна.

Рад и Лола като че усетиха полъха от невидимите крила на божествения орел, който отнасяше душата на боила към вечното блаженство.

Едва сега забелязаха, че бурята отново се бе развилняла. Черно бухнало наметало бе закрило света: и сушата, и водата. Вятърът пищеше, трещеше, кършеше клони, преобръщаше кръстци и снопи, разпиляваше копите сено. И надигаше все по-високи и по-разпенени вълни в морето, които подмятаха оцелелите дракари, претъпкани с бягащите от безпощадната сеч довчера непобедими викинги. Ниско над белите гребени, ведно със стрелкащите се буревестници, прелитаха раздърпани черни облаци като подплашено стадо дракони, които плюеха мълнии — мълния след мълния, вече слети в общо непрекъснато сияние, зарево на гигантски пожар. И грохот. Грозен, оглушителен.

Българи и славяни, сближени след още едно общо изпитание и след още една обща победа, стояха на брега — радостни, тържествуващи като всички победители.

И печални.

Не заради разграбените и опожарени домове — щяха да си съградят нови — а заради онези, които вече нямаше да се завърнат. Заради братя, синове, бащи, другари — паднали в битката. Заради жените, сестрите, децата — невинно погинали при вражите изстъпления.

Вдигнат върху няколко щита, понесен обратно към аула му, трупът на Токту сякаш тържествуваше ведно с живите при безредното отстъпление на нашествениците.

А това?

На един изостанал дракар пламна огън, разгоря се, обхвана целия борд, мачтата, платното. И скоро се превърна в огромна клада, разлюляна от все по-надигащите се вълни, които бързаха към брега, налитаха с бясна ярост срещу скалите и премятаха в плитчините телата на убитите и удавниците.

Нито българите, нито славяните разбираха какво става на тоя кораб. И наистина, отде ли можеха да предположат, че присъствуваха на последната почит, която норманите отдаваха на своя загинал конунг.

Това беше то — викингското огнено погребение. Мъртвият вожд се отправяше към небето върху пламъците на подпаления му кораб. Сред морето, където в бойни подвизи бе прекарал живота си, където и прахът му щеше да получи вечния си покой.