Петър Бобев: Позорът на Один

По някое време бе сметнал излишна тая отрова Василий. И все се канеше да я изхвърли, ала му бе жал за животинката — я куче, я прасе, — която ще я намери.

Оказа се, че не била излишна.

Той отпра пришитата кръпка на ризата и извади черното хапче.

— Глътни го наведнъж! — настоя. — Иначе горчи. Едва сдържащ нетърпението си, уверен в церителната мощ на знахаря, конунгът лапна отровата.

— Господи, помилуй! — зашепна, смазан от угризения, Василий. — Или прати огън да ме изпепели! Клетва съм се клел да възвръщам живот, не да отнемам… Не устоях, Человеколюбецо… Слаб излязох, не устоях пред страданието на ближния…

И тръгна по пътеката нагоре, неспиран от никого.

А Ерик, поддал се на внушението, че трябва да му стане по-добре, дори понечи да слезе от носилката. Приготви се да изрече повелята си. Тогава подредените до дракарите бойци щяха да ги избутат надолу, по плазовете… И по телата на пленниците…

Чакаха само неговата заповед.

А той се забави. Не я изрече.

Усетил, че нещо го стяга за гърлото, че въздухът не му достига, конунгът вдигна ръка към сърцето си. Очите му се окръглиха. Той понечи да каже нещо, може би — съдбоносната дума.

Не успя. От устата му, ведно с бликналата пяна, излезе някакво неразбираемо хърхорене.

Ерик Белязания се тръшна възнак в носилката.

С изцъклени очи.

Олаф се спусна към него потресен.

Но тозчас се изправи — вече бе излишна всяка човешка помощ.

Викингите сега очакваха неговите заповеди.

И той изкрещя:

— Бутай!

Бойците изпънаха мускулести снаги. И ладиите бавно поеха по гредите.

В тоя миг налетяха славяните. В гонитбата бяха изостанали доста зад българите ездачи. Но вече ги бяха настигнали. За тях откосът на брега не представляваше такова препятствие, каквото беше за конете. Те се спуснаха надолу по гръб, по корем, премятаха се, падаха, ставаха.

Варягите зарязаха дракарите си. Нямаха време да ги изтикат докрай. А хукнаха към морето, нагазиха в него, заплуваха към най-близките ладии и лодки.

Олаф отново трябваше да спасява побратима си тоя път, уви — трупа му!

Грабна го и с него се хвърли във водата.

Забравил, пленниците, забравил и Лола.

А тя, вързана, захвърлена по гръб, гледаше с ужас бавно приближаващия кил. Вярно, тия що бутаха, бяха избягали, но даденият начален тласък продължаваше да движи дракара. И той, без човешка помощ, само поради наклона и хлъзгавината на мокрите греди, бавно се свличаше напред.

Бавно, но неотклонно…

Тежкият дървен кил пъплеше към обречената жертва, драконовата му глава се зъбеше отгоре в жестока усмивка. Сякаш се наслаждаваше на удължаваната й предсмъртна мъка. Лола изкрещя…

Рад Медуна и Токту дотичаха с първите славяни на брега, преди още да са се изтеглили варягите. И се хвърлиха в боя. Всъщност вече не и бой, а просто клане.

Страшните викинги, що вдъхваха ужас на цял свят, бяха срещнали по-страшни от тях противници. И бягаха, обезумели. Обладани от един порив — по-скоро да се доберат до корабите си, да вдигнат котвите, да опънат платната, да натиснат веслата. И да се махат, къде да е, само по-далеч от това свирепо племе.

Целта на боила и жупана беше обща — да отрежат пътя за отстъпление на поганците, та да отърват робите.

И Лола — то се знае.

Но къде се дяваха робите?

Дали ония вече ги бяха отвлекли?

Чак тогава ги зърнаха натръшкани между плазовете на изоставените дракари.

Сметнаха, че за тях сега няма опасност, затова продължиха да догонват разбитите врагове не само на сушата, ами и във водата — докъдето можеха да ги достигнат.

Случайно Рад дочу някакъв писък.

Трепна.

Женски писък! И тъй познат!

Втурна се нататък.

И видя.

Видя огромната ладия, която се хлъзгаше все още бавно, но вече ускоряваща хода си, по наредените върху пясъка трупи.

И Лола! Сред трупите, тъкмо там, където щеше да премине огромният дървен кил.

Оставаха още два лакътя — не повече!

Що да стори?

Рад не бе свикнал да мисли много-много. Той действуваше. Сега — също. Хвърли се, та подпря с рамо сякаш оживялата дървена грамада. Заби крака в пясъка напъна цялото си тяло.

То беше меча сила.

Усети, че корабът позабави ход. Уви! Не спря съвсем. Продължи. Продължи да го изтиква едва доловимо на пръв поглед, но го изтикваше. Напредваше.

Мечата му сила не бе достатъчна.

И Рад се обърна бързо, та подложи вместо рамото гърба си.

Усети как краката му потъват в пясъка — до глезените, до коленете…