Петър Бобев - Позорът на Один

И подвикна отново:

— Греби де! По-живо! Изплъзнем ли се, цяла делва медовина ще измъкна от избата… Непипана…

Ала колкото и припряно да развъртаха веслата бегълците, предишните им мъчители взеха да ги настигат. Закотвените безлюдни дракари бяха останали надире, вече не им се пречкаха. И те можеха да покажат цялото си моряшко умение.

Рад отново се заозърта тревожно.

Ами сега?

На двадесет разкрача отвъд портата, в теснината между къщята, варягите се натъкнаха на нова съпротива. По-малобройни, българите гледаха да използуват сгодата, що им предоставяше познаването на собственото селище: на всяка кула, на всяка уличка, на всеки зимник и подземие.

Отново се разгоря ръкопашната битка. Отново се хванаха защитници и нападатели гуша за гуша, ръка за ръка, гърди срещу гърди. То вече не бе истинско сражение, то мязаше повече на разделени по двойки настървени борци от селските сборове, дето момците показват силата си. Те се въргаляха по плочника, опипваха да докопат врата на противника, да стискат, да душат. Защото в това сплетено множество от премятащи се тела нямаше място за оръжията.

Тук се изяви в пълна мяра бранният опит на боила Токту. Ей с това живо препятствие му се отдаде да спъне устрема на вражите пълчища. Тъй ги застави да се поспрат, да изчакват. Защото сврени между градските зидове и двукатните домове, те бяха съвсем обезсилени. Викаха, ревяха, дрънчаха щитове и мечове. И толкова! За тях, за още по-задните редици плячката оставаше все още недосегаема.

А така наблъскани — де по-добър прицел за нависналите от стените български бойци, които току вадеха от колчаните стрела подир стрела, полагаха ги мигновено на тетивите и ги отправяха с проклятия надолу.

Дори без да се мерят. Защото в тълпата никоя не пропускаше, никоя не отиваше нахалост.

Смрачаваше се бързо. По причернелия небосвод засияваха безброй звезди — та нали той представлява съшитата от синьо кадифе и обсипана със скъпоценни камъни юрта на Тангра.

Като черно наводнение мракът избликваше от изби и навеси, рукваше по тесните улички и се надигаше все по-нагоре и по-нагоре.

Бранителите знаеха всяко ъгълче, всяка пролука между зидовете. И гледаха да се възползуват от малкото предимство, що още им оставаше. Ала норманите не държаха, да се бият на тъмно в непознатото градище. Кой знае от де докопали главните, те ги понесоха над главите си. И палеха всяка къща, всяка вещ, дето можеше да гори. Лумналите огньове заляха околността с адските си отблясъци. Изглеждаше като че не хора, а най-свирепите бесове на морето бяха нахлули в обречената твърдина.

Боилът беше навред. И при живата преграда на улицата, където притичваше кажи-речи по гърбовете на бойците, за да стовари сабята си върху някой вземащ надмощие над българския си противник викинг; и горе, по бойниците, за да насочи точно къде да се стреля, къде да се мятат копията, къде да се търкалят камъните или да се плиска варното мляко; и в самия град, където ужасените жени, деца и баби се щураха с писък насам-натам в сблъскана тълпа като овци, в чиято кошара са нахлули вълци, след като са издавили псетата.

Старците, дето още можеха да се държат на крака, българи и славяни, вече бяха надигнали, кой каквото сварил: я меч или сърп, я копие или вила. Напираха и те да се намъкнат в боя. Да помогнат, ако могат, да продадат по-скъпо живота си. Живели дълго, видели много, патили-препатили, бяха слушали и това. Варягите оставят живи само млади пленници, та да ги продадат в робство. Немощните, болнавите убиват на място.

Затова по-добре да умреш като човек, в битка, с оръжие в ръка, отколкото като овен в кланица.

Редом с тях, та и пред тях, бяха наизлезли и по-младите жени, невести и моми — ония, дето нямаха деца, та да се грижат за тях сега. Въоръжени и те като мъжете, готови на жертва като мъжете. Не напусто ромейските летописци споменят с потреса и злост за българките, които ведно с войскарите бяха разгромили армията на Никифор Геник, тъй че подир това ювиги хан Крум да пие наздравица от обкования в сребро императорски череп.

Неуморим беше боилът. Винаги в най-застрашеното място. Ще речеш, в едно и също време — навред. Не само задето беше длъжен да бъде такъв поради сана, с който го бе удостоил ханът.

И заради друго — заради вината си.

Не биваше да се поддава на женските сълзи. Знаеше го. И при все това… Ето, къде го докара мекушавостта!

Това щеше да бъде изкуплението му. Дето бе послушал сърцето, а не разума. Дето на туй отгоре се бе оставил да го измами врагът…