Петър Бобев - Позорът на Один

Закотвената ладия, обърнала срещу налитащите вълни извития като змийска шия форщевен, се люшкаше равно и отмерено. И нали нямаше палуба, неволниците усещаха с телата си всяко огъване на гъвкавия й корпус, всеки плисък на новата вълна, преди още солените й пръски да са ги оплискали. Мачтата, заклинена към киля, се размахваше плавно напред-назад, като проскърцваше досадно. Скрибуцаха и опънатите ванти, и вързаното към реята платно.

Нощта бе настъпила. По небосвода, застлали го от край до край, заблещукваха ярки звезди. Сварог, славянският бог на небето, оглеждаше света с безбройните си нощни очи. Синът му, слънчевият Дажбог, отдавна се бе прибрал в кристалните си покои далече на запад. Само Стрибог, повелителят на вятъра, продължаваше да надува рога си. А Перун, гръмовержецът, нейде далече-далече, над застлалите водния хоризонт облаци, доточваше меча с бруса си, от който припламваха искрите на последните му светкавици.

Рад мълчеше. Вече изтрезнял, вече проумял до дъно вината си. И що ли можеше да рече? Мълчаха и войскарите му. И те го знаеха — той, със своята безразсъдност, бе докарал неволята им.

Ако някой от тях понечеше да изрече каква да е дума, пазачите тозчас изшъткваха заплашително и го посръгваха с дългите си копия. Бояха се от бунт, наслушали се бяха за непокорството на тъдявашния народ.

Мълчеше жупанът. И мислеше, премисляше напрегнато. Що ли да стори? От всяка клопка има излаз, от всяка примка. Ако знае как, рибата също може да се измъкне: и от серкмето, и от голямата мрежа, и от рибарския кош.

Та по-тъпоумен ли щеше да излезе Рад от някаква си риба?

Ако захапеше възела на съседа си, щеше да го прегризе бързо. Той цял човек удържаше със зъби, та това ли…

Ако нагласеше своето въже до някой ръб, щеше да го престърже…

Ала ония проклетници щяха да видят. Та те сал това правеха — слухтяха, дебнеха. Най-вече него. От него се плашеха. От ръста, от потиснатата му сила.

Дано ги тресне Перун! Дано Марена се стовари връз рижите им чу ту ри!

Марена! Богинята на зимата. И на смъртта…

Ех, спомени, спомени!

Как да забрави оня ден?

Тогава се уговориха с Лола.

На празненството, когато селяците давеха в реката чучелото на Марена. Отминал бе Сечко — месецът, когато се секат дърветата; отминаваше и Сухия, кога съхне сечището, та да бъде изгорено пролетес и преорано с тежките рала, а сеячите да пръснат семето.

За нова, по-щедра родитба. За наслада на бог Купала — Урожая, за още по-голяма радост на хората.

Брей, премного бяха тия славянски божества! Всяко племе — свои богове. Не можеш ги запомни. Добре си бяха българите с техния Тангра и ромеите — с Христос. Служат на един господ, не като славяните, дето не знаят кому по-напред да угодят. Няма по-лошо от слугуване на няколко господари.

Сговориха се с Лола. Подире дойде благоволението на хана — да се женят. И двамата знатни, не биваше без разрешение свише като простите войскари и селяци.

Мина месец цветен. И през месец листен се венчаха. В деня на Лада — закрилницата на сватбите и веселбите. Кога девойките наричат пръстените си в „мълчала вода“.

И изневиделица — тая беда!

Зла юда ли ги бе подслушала? Та им завидяла?

Три дни стават, откак му играеше лявото око. А той, вместо да плюне, както си му е редът, през лявото рамо, дето се спотайва злата юда, белким я пропъди, взе, че се натряска с медовина.

Ужким не вярваше на бабини деветини. А, виж, трябвало да вярва! И да плюе през рамо, не да се напива. Ех, трябвало… Минало-заминало…

Види се, друго вече не му оставаше. Или-или. Или на воля, или с натрошени ръце. Бе преполовявал с длан дървена талпа, бе превръщал на прах печена тухла, бе пробивал вратня с глава. Ей туй не бе опитвал, че не бе му се налагало.

Сега вече му се наложи.

Нали го прякоросваха Медун. Ха, Медуне, да ти видим якостта!

И добре, че ръцете му не бяха извити назад. Иначе я сполучеше, я не.

Той стегна пестници, опъна мишци. Отпусна ги, пак ги стегна. Въжето май че се поразхлаби мъничко. И така, със свиване и отпускане Рад попримъкна примката по-надолу. Провери здравината й. Държеше се яко. Не мръдваше, опряла плътно в китките.

Друго не му оставаше. Той пошушна на Нено, който лежеше редом с него: — Прегризи го!

Нено, сякаш това само чакал, се озърна и като се убеди, че никой не го наблюдава, захапа със зъби възела. Хем уплашен, хем горд, че от всички жупанът тъкмо него бе предпочел.

Ала как се прегризва с детски зъби дебело варяжко въже? За беда, един от пазачите го зърна. И скочи към него. Срита го. Събраха се и другарите му, заприказваха вкупом.