Петър Бобев - Позорът на Один

Токту се спусна долу, към входа. Но преди той да съобрази, преди да даде новите си повели, неприятелите вече бяха постигнали целта си.

Бяха нахлули във вратарната и тозчас съсекли стражите, що въртят макарата за вдигане на моста.

Последен в тесния проход се вмъкна заднишком и предводителят им, като не спираше градушката на секирените си удари.

Токту, вещ боец, съобрази пръв.

— След мен! — провиква се той, като се втурна срещу враговете, сподирен от немногобройната си рат.

Ала Ерик, оказал се още по-вещ, си бе направил хубаво сметката. Преценил, че там мястото е тясно, че там отбраната няма къде да му противопостави достатъчно защитници наведнъж. Че те ще се блъскат, ще си пречат. И ако някои го достигнат, те ще бъдат малко на брой — толкова, колкото той и другарите му да отблъскват доволно дълго време.

Зачаткаха мечове и секири. Ала де място в тая теснотия да замахнеш както следва? Тъй — все едно се чаткаха на шега, като на учения. Ни рана, ни кръв.

— Копиеносците! — изкрещя Токту, разгадал вече коварния план на нашествениците.

И дузина дълги копия се проточиха напред, заместили безполезните саби.

Белязания не току-тъй бе станал конунг. Неслучайно бе донесъл и тежката тарга. Хората му я изправиха пред себе си подобно на стена. Не каменна, разбира се, а дървена, но все пак добра преграда за копията.

Целта му бе не да победи. Де се е чуло и видяло седмина да превземат цял замък? Целта му беше само да забави вдигането на моста.

Само толкова! Да ги забави!

Българите ги обсипаха с рой свистящи като оси стрели. Но таргата служеше като отлична защита и срещу тях.

То се знае — до време…

Ето, точен изстрел улучи гръкляна на един викинг, когато замахваше с меча иззад дървеното прикритие. И той се строполи на земята със задавен от кръвта нисък. Умело насочен боен сърп обезглави другиго.

Налетяха и дебнещите в горичката варяги. Достигнаха рова, затрополиха по моста.

Стражите отгоре не спяха, то се знае. Посрещнаха ги с градушка от стрели и метателни копия, с камъни и вряла вода. Покосиха мнозина, ала останалите все пак успяха да преминат портата, вече недосегаеми за бранителите от бойниците, и да се притекат в помощ на обсадените при скрипеца свои другари.

Сега вече се разгоря истинската битка, сега вече и едните, и другите трябваше да покажат воинската са вещина.

Звън на желязо в желязо, трясък от счупени кости, ядни викове, слети със стонове на ранени и умиращи в една обща, неразличима гълчава.

Оказа се, че и новото подкрепление на Ерик Белязания не стигаше да преодолее яростната съпротива на бранителите.

Навярно всички варяги скоро щяха да се преселят при своя Один, ако вождът им не бе предвидил всичко: всяка подробност, целия развой на сражението.

Без да се крият, вече нямаше нужда, направо през землището по друма нахлуха останалите отреди на северяните. Задумкали с мечове и брадви по щитовете, надули бойните рогове, надали най-свирепите си ревове. Осланяха се не само на множеството си, на силата си, осланяха се и на това — да вземат страха на врага още преди самата бран.

Ето ги, достигнаха твърдината!

Продължиха. Юрнаха се по моста.

И сякаш не усещаха засипалите ги отгоре стрели, копия, камъни, смола. И проклятия. Сякаш не виждаха покосяваните край тях сънародници, чиито трупове газеха и прескачаха.

Виждаха само едно — примамно зейналата крепостна порта и чакащата ги отвъд плячка.

Защитниците не устояха. Те не отстъпиха, те просто бяха пометени под напора на това наводнение от сила и стомана.

И стръв — за кръвнина и пожарища, за грабеж и похот…

Когато поемаше към градището с настървената си орда, Ерик Белязания бе наредил да откарат пленниците на една от неизтеглените на брега ладии. За по-сигурно. Да не побегнат някак си, да не ги освободи някой. За викинга най-сигурното място е морето. Защото го познава отлично, докато сушата си остава все потайна, пълна с изненади. Сушата служи само за битки и обир.

Така и Рад Медуна с яко вързани ръце, с накъсани дрехи, полепнали от съсирената кръв към раните, попадна в един дракар ведно с тридесетина от своите дружинници и селяци, кажи-речи всички ранени — кой по-леко, кой по-тежко, омотани и те като него с яки въжета. А с тях и малкият Нено. Захвърлени в дъното на ладията редом с вързопите награбена плячка, и те самите подобни на живи вързопи.

Десетина позастарели викинги с прошарени коси и бради, вероятно тъкмо затуй освободени от несгодите на сухопътните битки, седяха на сандъчетата си, които при гребане им служеха като пейки, гризяха обрулени пътем ябълки ранозрейки и току поглеждаха към брега — защо ли още не се завръщаха другарите им?