Петър Бобев: Позорът на Один

Всички бойци от една ладия, ако ще би от различни родове, събрани само от жаждата за плячка, се чувствуват като родни братя, дори повече от родни братя. А Олаф му беше най-близък. Години наред плаваха заедно, понасяха безбройните несгоди на хали и студове, на битки и победи.

Малко по-нисък от другите, но по-як и по-набит от тях, както се бе изправил от дясната страна на кърмата, Олаф изви леко кормилното весло.

И дракарът едва уловимо промени посока, насочи се към брега.

Биещите дотогава в носа му вълни и затова по-поносими, сега заблъскаха с цялата си мощ в бордовете. Корабите заподскачаха като побеснели. Веслата им зашибаха неуверено — ту дълбоко в набъбналия воден хълм, ту вдигнати напразно във въздуха.

Тогава рукна и дъждът. Ама какъв дъжд! Ще речеш, истинска кристална стена. И скри брега от погледа.

Водните струи зашибаха косо. Те повече не можеха да намокрят бойците, но взеха да пълнят ладиите. Нарасналите локви, стигащи до колене, се разплискаха като в кипнал котел. И свободните от вахта, още неразсънени, тозчас грабнаха черпаците да изгребват водата.

— По-добре! — промърмори доволно Ерик. — Кой ще те усети в тоя дъжд!

Някой, раздразнен от лошото време или от морската болест, подметна:

— Добре било! Ромеите уж му викат Гостоприемно море. А то…

Ерик се усмихна. Но и усмивката му под сплетените на кичури мокри мустаци и брада, под грозния белег изглеждаше не особено ободрителна.

— Скитите пък го наричат Черно. И какво от това? Черно или бяло, ще ни уплаши ли?

Той се изпъчи по навика си, вирна брада, от която се стичаше цял ручей:

— Няма да ни уплаши я! Дори тук, сред това Черно море, мога да ви изиграя „танеца на веслата“. Та да се размърдат краката ми.

Не трябваше! Но нали беше новак, неспособен да сдържа езика зад зъбите си, особено пред по-силните, Кнут, най-младият боец, още юноша, с едва покарала брадичка, подметна:

— Хайде де! Дори и танец…

Каза го уж тихо, ала за проклетия конунгът го чу.

— Кой е тоя, дето не вярва? — ревна Ерик. — Кой е тоя, дето се съмнява в думите ми? Я да го видя!

И приведен заплашително, с разклатена от люлеещата се ладия походка, се отправи към него.

— Тъй, значи! Не вярваш. Тогава, слушай! Аз ще го изиграя. Още сега… Пък ако не падна — да слушат и другите — след мен и ти ще го повториш! Откъм двата борда… Чу ли бре, хлапако?

Младежът се вцепени. Уплашен — и от самия конунг, и от заканата му.

Танецът — то беше не само развлечение, не толкова самохвалство, то беше повече религиозен ритуал, призив към боговете да покажат още веднъж благосклонността си.

Ерик свали шлема си, откачи меча. И подскочи на парапета. А дракарър вече се мяташе още по-яростно, полудял.

Гребците стиснаха по-яко веслата. Не беше лека и тяхната работа. От крепкостта на ръцете им зависеше успехът — дали щяха да удържат тежестта на едрия играч.

Ерик кръстоса ръце на гърдите. И стъпи на първото гребло. Съвсем мокро — плискано и от вълните, и от дъжда. Пък и ботушите му — и те мокри. Но странно, така като че ли държаха по-здраво, отколкото сухи.

Застоя се — същинско чудо!

После тръгна. Всъщност полетя. С леки, безпогрешни подскоци. От весло на весло. В унисон с техния ритъм, предвиждащ всеки пристъп на вълните.

Докато хората му разберат, той достигна бака. Премина на другият борд. И отново се понесе по веслата.

Всички се бяха опулили. Изумени. Изглеждаше им свръхестествено, божо чудо. Струваше им се, че не конунгът играеше обикновения им танец, с който доказваха пъргавина и дързост, а небесните валкирии го бяха подхванали под мишници и прелитаха с него над беснеещите, ала безсилни вълни.

Белязания се хопна на кърмата. Изтръска червената си коса, нахлупи шлема, препаса пак меча.

И посочи с ръка:

— Сега ти!

Това имаше вид на урок по дисциплина. Всъщност с него той даваше отдушник на гнева си, на накърненото си честолюбие, на ненаситната си стръв да причинява страдания на другите.

Каквито бяха причинили и нему…

В действителност — отмъщение. Безлично отмъщение, насочено срещу целия свят: и срещу другоземците, и срещу своите…

Та те, своите де, му бяха сторили най-много зло…

Кнут, вече изправен, замънка:

— Ама аз… неволно…

— Тръгвай! — изкрещя Ерик. И посегна към меча.

Нещастникът наведе глава. Отложи и той шлема, отпаса бойния пояс. Стъпи на борда.

— Хайде! — повтори конунгът.

Никой не дръзна да възрази. Волята на вожда в поход е закон. Народното събрание „тинг“ има власт само в мирно време, в далечната северна родина, по бреговете на застланите с мъгли скалисти фиорди, при жените и децата.