Петър Бобев - Фаетон

Тук-там се гмуркаха корморани, прехвърчаха чапли. Озъртаха се, преди да се напият елени, глигани, биволи. Подскачаха с крясъци по клоните маймуни.

И безброй други твари.

За него те бяха само два вида: едните стават за ядене, другите не стават. Толкова! Нищо повече!

Отдалечил се по негова преценка достатъчно, той отпусна греблото и въздъхна облекчено.

Вече можеше и да запуши. За запас си носеше голяма цигара, завряна в разтегнатата по обичая дупка на ухото му, където обикновено се окачват обеците. Цигара от зелен тютюн, увит в бананов лист. Съселяните му напоследък предпочитаха малките фабрични цигарки, които купуваха от преминаващия понякога с моторницата си търговец. Ала Пангу обичаше да пуши тютюна така, както бе свикнал.

Всъщност у него всичко бе объркано. Не само с цигарите, не само с джинсите, които носеше, не само с ловната му пушка. Объркал се бе, докато живя в града, докато му се искаше да стане гражданин, а не някакъв прост даяк — туземец от пущинаците.

И сега, вместо да запали с кремък като другите, той извади от цепнатината на другото си ухо запалката, щракна я и поднесе пламъчето към цигарата.

После засмука жадно, с пълни гърди.

Горски дух ли беше или…

Ето, наближи бентанга.

Той, както е редно, не се виждаше. Големите му колиби със стръмни покриви, построени върху колове, бяха скрити зад горската зеленина, през която водеше тясна пътека, често подновявана с ножове и секири.

Така правеха всички, разполагаха селата си хем близо до реката, та по нея да се свързват с останалия свят, хем не толкова близо, че да не ги заливат наводненията и да не ги достигат комарите.

Там щеше да сбере мъжете и утре всички заедно щяха да одерат носорога, да опушат кожата му и да отнесат месото за вечерния гуляй.

Пред множество, особено ако с него е и дукунът-магьосник, горските духове губят силата си.

Вече отбиваше към плитчината, където бяха вързани другите праута, когато внезапно се сепна.

Защо пък в селото?

Че нали там живее учителят, яванецът, дошъл да учи и малките, и възрастните (то се знае, които искат) на четмо и писмо? Учеше ги също как по-добре да отглеждат ориза и бананите, носеше им по-подходящи сечива и семена от други растения, по-вкусни и по-плодовити; той беше и лекар, и тълкувател на законите.

Ей от това се сепна Пангу.

От закона!

Защото законът забранява да бъдат убивани носорозите.

Учителят щеше да го наклевети пред полицията. И щяха да го осъдят. Щяха да го натирят в планината да троши камъни за новите шосета. А всички знаят какво е теглото на каторжниците.

Пък като те хванат, върви доказвай, че ти не си го убил, ами — някакъв паднал клон! Кой ще ти повярва? Както и той, ако му го кажеше друг, докрай щеше да се съмнява в истинността му.

Пангу размаха веслото, насочи прауто към срещуположния бряг (нарочно, да не го забележи някой от племето) и бързо загреба надолу.

Не му трябваше ни месо, ни кожа!

Нали имаше рог и дамар?

Стигаха му.

Заливът пред родното село изостана назад. С равни тласъци, за да не се изморява, лодкарят размахваше веслото. Предстоеше му дълъг път, налагаше се да пести силите си.

Дълъг път — поне пет дни по течението, докато стигне в града. И там, съвсем тайно, по тъмно, щеше да потърси Пиявицата — търговеца, който като истинска пиявица изсмукваше потта и кръвта на бедните даяки, като им плащаше десеторно по-ниски цени за онова, което му носеха, а им продаваше десеторно по-скъпо своите стоки.

Пък и какво ли могат да му предложат горските хора? Ротанг, суров каучук, дамар. А от него търсят всичко, което не умеят да си направят сами.

Ала най ги изсмуква дебелият арабин, когато му носят незаконна стока: златен пясък, диаманти, крокодилски и змийски кожи. И рога от носорози. За тях най се пазарят. Пазарят се, и накрая все той надделява. Той си стои у дома. Те него търсят, а не той — тях. Щом не щат, нека си ги мъкнат обратно! А защо тогава са се блъскали дни и седмици из джунглата, докато стигнат дотук? За да се връщат напразно ли?

И вземат, каквото той благоволи да им даде.

Какво ли щеше да плати и сега? Рогът — дълъг, плътен, на вид с превъзходно качество; дамарът — огромна буца, и то откъртена от дървото, а не гнила в земята кой знае откога и многократно обезценена…

Пангу се замисли.

Всъщност за какво отиваше в града: да продаде товара си? Или…

Или — заради Бия?

Прекрасната! И невярна Бия!

Но тъй думат хората, не е виновна тя, дето е тъй хубава. Нима на хубостта трябва да се наслаждава само един?