Петър Бобев: Фаетон

А виолетовото страшилище — и то подир него.

Внезапно клонът проскърца, после, преди катерачът да направи опит за спасение, се прекърши с трясък.

Пангу не беше страхливец, не затвори в уплахата си очи. Дори така, в летежа надолу, продължи да преценява.

Мигновено, по-бързи и от мисълта, ръцете му се вкопчиха в изпречилия се клон на дървото, по което се бе изкатерил. Клонът, то се знае, не издържа, отчекна се, сгромоляса се и той с него. Но нали вече бе омекотил удара?

Ей така, в пропадането си, човекът зърна животинското множество, което досега дори не бе забелязал. Наистина джунглата е бедна на дивеч, но само на земята. Богатството й е горе, по дърветата, скрито сред непрогледния гъсталак. Разлетяха се гълъби, нектарки, сови. Безшумно, като книжни лястовички, се пръснаха по всички посоки летящи жаби и дракончета. Разбягаха се маймуни макаки. Едра хвърката катерица в последния момент отскочи от падащия клон и планирайки почти хоризонтално, се хвана за съседното дърво, последвана от малките си — в истински парашутен десант.

Не му остана време да види повече.

Клонът, за който се бе вкопчил, се стовари върху земята — и за негово щастие тъкмо тъй, както трябваше, с най-тънките вейки напред и те като пружина омекотиха съвсем удара.

Когато се опомни, Пангу се видя паднал върху пръстта, но в пълно съзнание.

Оставаше да провери дали са здрави и костите му.

Размърда ръце. Нищо особено — ръце като ръце. Надигна се да стане — стана. Ех, позалиташе малко, но нали стана?

Беше почти невредим, като не смяташе одраскванията по кожата и ожулените длани.

Тогава се огледа.

Къде ли е носорогът?

Ето го!

Напълно безопасен, проснат безжизнен на десетина разкрача от него. Не бе имал късмет клетият. Откършеният клон на копаловото дърво се бе стоварил с основата си надолу и се бе забил в тила му.

Когато убият такова животно, съплеменниците на Пангу първо изпиват кръвта му и изяждат черния му дроб, та да станат по-силни.

Ала де сега време и за това?

Първата му мисъл бе да погледне нагоре, да види дали още го гони горският дух.

Само това — страхът от горския дух!

А не откри нищо, ни помен от него. Додето стигаше поглед, виждаше само познати неща: дънери, вейки, листа, птици, животни, пеперуди.

И никакъв дух!

Изпарил ли се бе?

Или пък… Или само така му се бе сторило? Зърнал друго, а в уплахата си го сметнал зъл дух.

И все пак по-добре да се маха оттук! По-далеч от всякакви нечисти сили!

Ами дамарът?

Нима щеше да го зареже, след като заради него за малко не загуби живота си?

Пък и носорогът?

Та той е истинско състояние. Месото му може да засити цялото село. А за кожата и за рогата му Пиявицата — търговецът арабин, дава и пари, дава всякакви вещи: ако щеш — пушка, ако щеш — шевна машина, ако щеш — транзистор, магнетофон или въдици, платове и сол, тютюн и газ.

Би трябвало да го одере!

Да го одере, добре! Но де време и за това?

Ще му позволи ли горският дух?

Не, не! Никакво дране, никаква кожа, никакво месо?

По-бързо и по-далеч!

Той грабна буцата дамар, понечил да си ходи. И все пак не се стърпя.

Поне рогът! Та той беше дълъг колкото ръката му.

Върна се. С няколко удара на мандоуто успя да го откърти от безчувствената грозна муцуна.

И хукна към брега, грабнал дамара под лявата мишница, метнал рога върху дясното си рамо.

Колкото повече доближаваше реката, толкова по-дебел ставаше килимът от мъх по земята, по дъсковидните корени, по дънерите, по старите пънове. Сякаш не мъх, а истинско тресавище, в което нозете му затъваха, джвакаха, пръскаха струйки вода.

На самия бряг листният похлупак рязко се спусна надолу. Огромните стволове изчезнаха. Гигантските дървета се превърнаха в ниски, но непроходими бодливи шубраци.

Пангу премина по пътеката, която сам си бе изсякъл на идване, и скочи в своето прау — издълбана от един дънер лодка. Най-първо остърга с острието на ножа почналите да се надуват от кръвта му сухоземни пиявици и кърлежи, после грабна късото весло, загреба припряно.

Пък и да не гребеше, течението имаше достатъчно сила. Грижата на лодкаря беше повече да се предпазва от сблъскване с подводна скала или понесено от водата откъртено дърво.

Реката, сякаш притисната от двата си бряга като нависнали зелени каньони, ту се стесняваше, превръщайки се в бурен поток, ту се разширяваше, разливаше се в по-ниските места, нахлуваше в гората с утихнали, застлани с водни лилии заливи, по чиито брегове се припичаха неподвижни като дънери крокодили.