Петър Бобев: Фаетон

Кой знае защо — може би тя го бе омагьосала отдалеч. Затуй Пангу бе зарязал селото си и слязъл в града.

Там я видя. И не можа да се отдели от нея. Досущ като омагьосан. Не току-тъй разправят, че балийките са вълшебнички.

Остана при нея. За два дни похарчи парите, що бе получил за донесения и тогава дамар. И си потърси работа. Забрави да се върне при племето си.

С какво ли не се захваща: и хамалин, и копач, и дървосекач, и катерач по стълбовете на електропроводите? Понеже другите се страхуваха, а той го смяташе играчка. Нали на такава височина се търси дамарът?

И всичко, което припечелеше — все на нея.

Съсипваше се от работа — по две смени поред.

А тя? Тя цял ден играеше на карти или на зарове с други като нея. И на комар с лека ръка пропиляваше всичко, за което той се бе блъскал като роб.

Нали беше омагьосан, затуй не помисляше дори да й се разсърди. Галеше я, шепнеше й нежни думи. Красотата е магия и има право на всичко. Прощаваше й и прахосничеството, та и честите й отсъствия от дома.

И за да я задържи, се залавяше с най-тежката работа, с най-опасната, най-рискованата. Имаше ли пари, тя стоеше при него. Докато му ги похарчеше. После изчезваше.

Стана копач в цинковата мина. Ужасно срутване на галерията едва не го затрупа. После циркулярът на една дърворезница щеше да му отсече ръката.

Накрая попадна и на диамантеното находище. Не в държавната мина, а в блатистия участък, отреден за такива частни търсачи. По-тежка работа не бе вършил през живота си. Но даяките са яки хора, не се плашат от труд. Цял ден, от тъмно до тъмно, сред блатата, на определеното му място от десет квадратни метра, ровеше и промиваше тинята с решето.

И търсеше, търсеше късмета си.

Край него други стотици, хиляди също търсеха.

За жалост рядко, съвсем рядко, намираха.

Най-често дребосъци, дето ювелирите не ги искат. А ги приема само Пиявицата, та да ги препродава за индустрията.

А Пангу намери.

Е, не кой знае какъв, но все пак по-голям от тия, които изравяха другите.

Тозчас го отнесе на Бия. Подари й го от все сърце. Без помен от недоверие.

Сега вече тя щеше да остане за дълго при него!

Стана обратното. Когато се събуди на другата утрин, Бия беше изчезнала. Разбра, че се бе върнала в града, отишла при друг.

Подири я и там. Но тя направо се подигра с него.

И той, покрусен, се прибра на село, зарекъл се повече да не го напуска.

Зарече се, а то…

Ето, отново отиваше там. Божем да продаде дамара и рога, а всъщност да види нея, невярната и незабравима Бия.

Не, не го беше срам. Никой не се срамува, че е омагьосан. То е извън неговата воля.

Само да я види…

А прауто се носеше все надолу и надолу. Изглеждаше, като че то си стоеше на едно място, а бреговете пъплеха назад ту по-бързо, ту по-бавно според силата на течението. Две бухнали стени, на пръв поглед слети в една безлична зеленина, ала за този, който е живял в гората — съвсем разнообразни. Всяко дърво, всеки храст, всяка трева му бяха известни. И всевъзможните палми, и дивите банани, и едролистните фикуси, и дървовидните папрати, и боровете каури, и обсипаните с белезникави цветове камфорови дървета, и редките полянки между горските масиви, обрасли с нацъфтели рододендрони, и тънкостволите бамбуци, и тръстиките…

Неусетно се свечери.

А тук мракът пада бързо.

Пангу свърна към брега. И там, в плиткото, пусна въдицата си. Скоро измъкна едра пърхаща риба. Изнесе я на сушата, накладе огън, опече я в жарта. После отново се прибра в лодката, както беше вързана за един нависнал над водата клон, легна на дъното й, зави се с одеялото и тутакси заспа, без да се смущава от безбройните шумове, крясъци и провиквания на гората.

Защо да се смущава? Нали това беше неговата родна гора?

Събуди се преди изгрев, застреля със сумпитана си един гълъб, опече го, после отново загреба.

А това?

Наричаха го Белия вир заради светлата глина на подкопания му бряг.

Какво ли бе станало тук?

Не бе пожар. Тогава от какво ли бяха изсъхнали дърветата над него?

Останали съвсем без шума, протегнали голи вейки, сякаш оглозгани от хищните мравки скелети.

Десетки, стотици такива дървета. И храсти — безреден клечалак, и лиани — все едно въжета, и палми — само дънери като телеграфните стълбове в града.

И ни птица по тях, ни маймуна, ни каква да е гадинка. Мъртвило!

А наоколо джунгла — такава, каквато си я знаеше. Набъбнала от сочната зеленина, кипяща, преливаща от живот.

Толкова чудно!

И преглътна — дали и тук нямаха пръст духовете?