Петър Бобев: Отмъщението на мъртвия инка

— Свирача.

Алваро знаеше. В ужаса на селвата измъчените мозъци на хората бяха родили безброй зловещи легенди. Свирача бе една от тия рожби. Той привличал жертвите си с омайна музика. Удавял ги в дълбините и после им изгризвал коремите.

— Глупости! — изръмжа Алваро.

Жоао се дръпна.

— Ти ще ми кажеш! Кариока! Откога дойде в Амазонията, та научи кое е глупост и кое не е?

Алваро предпочете да замълчи. По-голяма грижа беше легнала на сърцето му. Не някаква въображаема заплаха. Трябваше да опази по-дълго тая организация на материята, наречена Алваро Бентес да Иса, да върне към нормалното им състояние загниващите клетки. Трябваше да се сдобие с пачката банкноти, концентрираната потенциална енергия, концентрираната възможност за нормализиране процесите в тялото на прокажения Алваро. На каквото и да е цена. Какво значат тук някакви други организации на веществото, облечени във формата на неколцина диви червенокожи, щом като в замяна на тяхното унищожение той щеше да получи възможност за по-дълго съществуване на своята организация, която единствена го интересуваше.

Хората наричаха тия, с които беше тръгнал сега, с презрителното название „пистолероси“ — хора, които си изкарват прехраната с пистолет в ръка, с убийства по поръчка.

И Бразилия, и Перу, и Боливия са цивилизовани страни, законите им не допускат изтребването на туземното население. Макар да знаят, че то е диво, невежо, че не цени благата на културата, че хич не го е грижа за тях. Държи да запази за себе си джунглата такава, каквато си е. Сега Амазонията храни само няколкостотин хиляди. И то как — в мизерия и страдания. А би могла да даде препитание на милиарди. Така пишат учените. Но за това тук трябва да проникне прогресът — да изкорени непроходимите гори, да пресуши блатата, да прекара автостради и железници, да засади плантации, да построи заводи. А туземците не щат доброволно да опразнят пущинаците си, противят се, убиват от засада. Какво трябва да стори цивилизацията тогава? Да се откаже ли от своята мисия, да отстъпи ли пред твърдоглавието на някакви си полуживотни?

През цялото време сеньор Леонардо разглеждаше под замаскираната светлина на фенерчето картата си, по-право самолетната снимка на местността, опрял пръст в означеното върху нея черно кръстче, докато очите му шареха неуверено наоколо в търсене на някоя от посочените особености.

Алваро не знаеше какво е открито там, нагоре по течението на реката: нефт ли, манган ли, диаманти ли. Уверен беше само в едно — че територията трябва да бъде очистена от „индиоси“ — както белите тук наричат презрително червенокожите. Държавата дава право за строеж, за разработки само когато се увери, че местното население от района е изчезнало. Не е важно как: преселило се другаде, измряло от болести, избито от съседите. Ей това е работата на пистолеросите — след тях инспекторът по защита на индианците да намери областта без обитатели. И с чиста съвест да докладва на държавата, че може да даде исканата концесия.

Нейде в далечината, откъм левия бряг, замъждука светливо петно. Постепенно то приближи, заблестя по-ярко в разноцветно мигащо сияние.

Всички си отдъхнаха. Защото ги бяха познали. Светулки — хиляди, може би милиони, облазили крайбрежния храсталак, те палеха и гасяха едновременно, в такт фенерчетата си и обливаха с неземна светлина околността като редуващи се отблясъци на мълнии, а отраженията им искряха — пръснати брилянти по речната повърхност.

— Светулките — пошепна Жоао. — Това са душите на загиналите серингейроси. Може и на индиоси, но само ако са кръстени.

Алваро все още не бе затъпял напълно. Дивната прелест на трепкащото зарево като свалено на земята северно сияние го трогна, изпълни уплашената му душа с нежност и възхита. Стори му се, че излъчваните в мрака фотони внасяха порядък в смутения строй на атомите в неговото тяло.

Тогава някой изруга:

— Проклети бръмбари!

Видял възмутения поглед на Алваро, Жоао обясни:

— Диваците може да са се скрили на отсрещния бряг. И когато минем пред светулките, те ще ни виждат, а ние няма да ги виждаме.

Това беше вярно. Ала Алваро сви устни неволно, недоволен от себе си и от съдбата си. Къде го завря тая съдба? Сред какви хора, неспособни да се трогнат от никаква красота. Безчувствени животни…

Лодките отминаха. И неземната светлинна симфония остана назад, избледня, стопи се.

Внезапно насреща, запречила реката, се надигна някаква скалиста грамада, по-висока от обградилата я гора, подобна на стъпаловидна пирамида, украсена с корона от остри зъбери на върха.