Петър Бобев: Отмъщението на мъртвия инка

След кратко колебание първата моторница се отклони вдясно. На носа й блесна електрически прожектор. Светлият му сноп опипа оплетения гъсталак, хлъзна се по неравната пясъчна ивица и засвятка с червени отблясъци в очите на вцепенените каймани, които след първата изненада забързаха към водата.

Един подир друг хората наскачаха по брега и обшариха гората наоколо с пръсти на спусъците. Не откриха нищо — ни човек, ни звяр. Успокоени — та нали от мястото, където видяха копието с черепчетата, ги отделяха два часа път, — те запалиха огън, излапаха набързо донесените консерви, после опънаха хамаците, спуснаха противомоскитните мрежи и се приготвиха за сън, след като оставиха половината си другари да бодърстват далеч от огъня, скрити в тъмнината.

Алваро попадна в първата смяна. Опрял гръб в мощния дънер на някакъв горски великан, стиснал здраво автомата, той се взираше в царящия наоколо мрак. Огънят догаряше, разжарените въглени изсивяваха.

Внезапно над главата му изпращя клон. Алваро вдигна цевта. В съзнанието му само се мярна мисълта: „Стреляй пръв!“ И натисна спусъка. Останалите часови откриха честа стрелба. Някакво тежко тяло се свлече с шум надолу. Заспалите наскачаха, грабнаха и те оръжията си.

В тоя миг отгоре, от черния свод на гората, се посипа облак стрели и копия. Чуха се предсмъртни викове и стонове на ранени. В близост до огнището земята се провали и от зиналата дупка взеха да се измъкват с яростни крясъци въоръжени до зъби индианци, които се втурнаха в помощ на свлеклите се от дърветата свои другари.

Ако не се бе счупил клонът със седналия върху него туземец над главата на Алваро, от нападението нямаше да се спаси нито един пистолерос. Тази случайност провали плановете на нападателите, тя запази живота на двамата приятели.

Алваро не мисли дълго. Трябваше да отърве кожата си. С един скок той се озова до лодката си. Дръпна връвта да запали мотора. И вече потегляше, когато вътре се прехвърлиха Леонардо и Жоао, като не преставаха да стрелят.

И когато вече помислиха, че са спасени, забравили съучастниците си, които продължаваха да се бият с индианците, по плиткия пясъчен откос, който навлизаше навътре в реката, притича едър мускулест туземец с венец от пера върху черните си коси — знак, че е син на вожд.

Той скочи във втората лодка, сряза въжето й и понеже не умееше да запали мотора, натисна веслото. Разбрал веднага безполезността да се мери с мотора, индианецът опъна лъка си. Но преди да пусне стрелата, Жоао изпразни в него пистолета си. Още не проехтял гърмежът, и дивакът се сгърчи, изпусна лъка, после, тежко ранен, се свлече в лодката, която бавно се хлъзна надолу по течението.

С рев пресиленият мотор понесе бегълците в посоката, от която бяха дошли, по-далеч от полесражението, където заглъхваха последните стонове на умиращите.

Аруява трябваше да загине ведно със заловените бледолици. Той самият беше убеден, че това е справедливо. Защото заради неговата слабост трима от тези, които видяха Свещената пещера, успяха да избягат. А Свещената пещера е табу. Всеки чужденец, който само я е зърнал, трябва да умре. Такъв е законът на племето, завещан от деди и прадеди. Аруява не се запитваше върху смисъла на тази зловеща забрана; не се мъчеше да си обясни и защо наричаха бялата скала Свещена пещера, когато там нямаше никаква пещера; не знаеше защо дори на съплеменниците му беше забранено със смъртна заплаха да се доближават до нея. Нито той, нито някой друг в племето си задаваше тези въпроси. Само беше потиснат и недоволен от себе си. От никой друг. И законът, който изискваше смъртта му, беше прав.

Виновен беше единствен Аруява, задето не устоя. Не се оказа истински мъж. Макар че бе преминал през всичко необходимо, за да бъде посветен във воин: и самотата в селвата, и изпитанието с глад, и изпитанието с болки. Нисък и набит, с изпъкнали мускули, сякаш изрязани от желязно дърво, той се смяташе истински воин.

А то?

Наистина, уморен беше тогава Аруява, след като цял ден бе търчал през гората редом с ръмжащото кану на белите. Да не го изпусне. Но нима само той? И други преди него бяха правили същото. А те бяха устояли…

Снощи, след като Рауни им бе дал отвара от билката на храбростта и воините се бяха изпокрили сред короните на дърветата в очакване на пистолеросите, единствен той задряма на клона си. Събуди се мигновено, по-право се сепна. И враговете го чуха. Вместо да загинат всички до един под ташизейро, мравешкото дърво, трима успяха да избягат. И не само това. Изчезна, загина и Лемолемо, синът на вожда Тасулинги, най-смелият, най-силният воин в племето. В суматохата на преждевременно започналата битка, в мрака, ослепени от изстрелите и фенерите на белите, никой от червенокожите не бе успял да забележи гибелта му.