Петър Бобев: Отмъщението на мъртвия инка

Търсиха го цялата нощ. И цялата сутрин. Напразно. Покрусени, приеха единственото обяснение — че е паднал убит в реката и пиранхите не са оставили от него ни следа. То им се стори най-правдоподобно. Защото още същата нощ бяха намерили трупа на един от пистолеросите, захлупен по очи в плитчината и огризан от хищните риби наполовина, дотам, докъдето бяха сварили да стигнат.

И вината за всичко беше само у Аруява, който посрами и себе си, и племето. Ей заради това трябваше да умре под същото ташизейро, под което щяха да загинат пленниците.

Захвърлен на земята с вързани ръце и крака насред площада, пред мъжката колиба, под огромната корона на свещената сумауба, чийто дънер не можеха да обхванат цяла дузина мъже, той оглеждаше за последен път света: и селото си, оградено с изсечената стена на джунглата; и сенчестите колиби, през чиито зеещи врати се виждаха скътаните хамаци, околовръстните нарове, затрупани с гърнета, оръжията, запасите от маниока и изсушени билки; и подскачащите по покривите домашни маймуни и тукани; и криещите се зад хижите девойки, украсили шиите си с огърлици от изсушени колибри; и жените, прихванали косите си със змийски кожи.

Отсреща пък, извън селището, върху малкото възвишение, растеше самотно и заплашително като зловещ жертвен олтар страшното дърво ташизейро, където живеят огнените мравки „ташиз“. По него не каца птичка, под него не ляга животно. Защото мигновено отгоре му се изсипва рой зли мравки, които хапят и ръфат като разжарени въглени. Когато вятърът разнася пухестите му семена, индианците опразват домовете си — знаят, че с всяко семенце летят по няколко огнени мравки.

Край Аруява се бяха струпали в кръг старите мъже, лечителите, зад които стояха като дървени изваяния, стиснали копията и маканите — дървените си мечове, младите воини, опасани със снопчета от рафия, довчерашните му другари, които не поглеждаха към него, вирнали погледи високо-високо над горските върхари. Телата им бяха нашарени с племенните знаци от синя и червена боя. На ръцете и нозете си носеха гривни от пера на тукан, защото само мъжете имат право да се украсяват с птичи пера, а на ушите си бяха окачили обеци от крила на пъстри бръмбари. Воините трябва да тичат бързо, воините трябва да минават навред — и през вода, и през тръни, — затова бяха стъпвали в сок от хевея, каучуково дърво, който беше изсъхнал върху ходилата им като обувки. Сок от хевея. Само тази беше ползата от него, а колко страдания бяха понесли заради него племената от ненаситните каучероси — каучукосъбирачите. „Каучо“ значи „сълзи на дървото“. Само сълзи бе донесло това проклето дърво на изстрадалите меднокожи.

Най-отпред, почти над проснатите в нозете му жертви, стоеше изправен като дървото сумауба, суров и безжалостен, със замръзнало лице, сякаш изсечено от дървесината на същата сумауба, вождът Тасулинги. Целият му вид и одеждата му издаваха важността на момента. На главата си бе положил диадема от пера на папагала ара, а на врата — огърлица от ягуарови зъби и пера от харпия; около бедрата бе загърнал ягуарска кожа; гривни от ягуарска кожа обхващаха китките и глезените му. А над всичко, над цялото това великолепие, беше прехвърлил върху рамената си искряща в багри наметка от втъкани колиброви пера.

От дясната му страна стоеше, нашарен с магичните си знаци и загърнат в черно покривало, главният жрец Уаюкума, а от лявата — старият прегърбен Рауни, главният каляуайха — учителят на лечителите.

Тасулинги вдигна ръка. Смълчаното множество притихна съвсем.

— Да се изпълни заветът на прадедите!

Разбраха го само мъжете. Защото в племето на Тасулинги със свещения език на прадедите разговаряха само мъжете. С жените си се разбираха на обикновения племенен език, на кечуа.

Вождът отново заговори:

— Уаюкума, посреднико между хората и боговете, изтълкувай божествената воля!

Главният жрец се загърна в наметката си. Помълча толкова, колкото беше нужно, и заговори. Ала макар че приказваше тихо, всички го чуха:

— И рече Инти, богът на Слънцето: „Никой чужденец няма право да види Свещената пещера!“

Множеството мълчеше.

— Тъй знае Уаюкума — продължи главният жрец. — Туй е научил от живелите преди него. Само този, свой или чужд, който дойде, вдигнал на ръце свещения кипус, има право да гледа Свещената пещера, има право да влезе в нея, дори има право да заповядва на Тасулинги. Никой друг, никой друг!

И с някаква безутешна надежда добави: