Гюстав Емар - Отмъщението на Червените бизони

— Как може да допуснете подобно нещо, сеньор! — засегнаха се бандитите. — Нима не приехме всичките ви условия, та ни заплашвате?

— Не ви заплашвам, само ви предупреждавам. Мисля, вече се убедихте в силата и ловкостта ми — не забравяйте това.

— По дяволите! Никога не ще го забравим.

— Извинете, сеньор — каза Карнеро, — още една дума, моля ви.

— Кажете.

— Има нещо, което, струва ми се, пропуснахте.

— Какво?

— Ами, ваша милост, вие не поискахте от нас никаква гаранция.

Непознатият се засмя и като сви презрително рамене, каза:

— Вярвам на дадената от вас дума. Нали сте кабалерос? Впрочем откровеност за откровеност: никакъв случай не ме е довел тук. Дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Вие може да не знаете кой съм, но затова пък аз отдавна ви познавам. И ако ви разпитвах, то беше само за да разбера дали ще кажете истината, или ще се опитате да ме измамите. Приятно ми беше да се уверя, че подобно нещо и през ум не ви е минало. А сега запомнете добре: ако ми измените, не ще намерите сигурно убежище, където да не ви стигне моето отмъщение. И сред двайсет хиляди души да се укриете, няма да избегнете наказанието, което ви се полага.

След тези думи повика кръчмаря и му подаде няколко пиастъра.

— Сеньори — добави той, — време е да се разделим. Не забравяйте договора, който сключихме, и разчитайте на мен, както аз разчитам на вас. Сбогом.

И като допря ръка до шапката си, непознатият излезе от кръчмата.

Индианците с отворени уста гледаха след него.

Той отвърза коня си, метна се на седлото и полетя в галоп.

Когато завиваше край ъгъла, насреща му се зададе конник, който препускаше с всичка сила.

Непознатият бързо спусна периферията на шапката върху очите си и като впи шпорите в хълбоците на коня, прошепна:

— Дявол да го вземе! За малко да ме познаят!

Двамата герилероси отново седнаха на предишната си маса.

— Е, приятелю — попита Карнеро своя другар, — какво мислиш за всичко това?

— Нищичко не разбирам, приятелю — жаловито отвърна Педросо. — Ако този човек не е самият дявол, то навярно е негов най-близък роднина. Страхувам се, че той много добре ни познава.

— Да познаваш някого както трябва, е трудна работа, приятелю. Доказателство за това е, че току-що сключихме една много изгодна сделка, която дължим на изключително лошата си репутация.

— Така е, но да си призная, тази работа, макар и твърде съблазнителна, силно ме безпокои. Явно с нея се преследва някаква тъмна цел…

— Не е нужно да си врачка, за да се досетиш. Но какво ни засяга това? Ние сме само едно сляпо оръдие… Каквото и да се случи, нашата чест ще остане ненакърнена, а съвестта ни — спокойна.

— Това е утешително, приятелю. Но как мислиш, да кажем ли на дон Ремиго?

— В никакъв случай! Нима си забравил какво ни каза на тръгване? Пази Боже! За такава бъбривост може да заплатим с живота си!

Педросо угрижено поклати глава и изпразни на един дъх чашата си.

— Е, нали все пак имам двадесет и пет унции! — каза той, като оставяше празната чаша на масата. — Пък какво ще стане по-нататък, ще видим.

В тази минута пред кръчмата отново спря конник.

— Ето го и дон Ремиго — възкликна Карнеро.

— Най-после! — рече Педросо и стана.

Без да слиза на земята, конникът се приведе над шията на коня си.

— Хей, Педросо, Карнеро — извика той.

— Тук сме, ваша милост — отговориха и двамата.

— Качвайте се по-бързо на конете! Времето не чака!

Герилеросите бързо напуснаха кръчмата, като забравиха да платят сметката.

Кръчмарят дори не посмя да продума за плащане — той добре знаеше кои са двамата индианци, удостоили с посещението си неговата кръчма.

— Добър път и дано дяволът да ви пречупи вратовете! — благослови ги той, когато гостите вече не можеха да го чуят. — Добре поне, че непознатият плати щедро — утеши се сам. — Пък и нищо да не бях получил, пак не бих се заловил да се разправям с такива негодници.

Мърморейки, кръчмарят се отправи към тезгяха си.

Непознатият бавно се отдалечаваше от кръчмата, потънал в размисъл. Случайната среща с конника, когото герилеросите нарекоха дон Ремиго, явно му бе направила силно впечатление. Лицето му бе тъжно.

А външността на дон Ремиго (това бе истинското му име) с нищо не можеше да обясни неприятното впечатление, което предизвика у непознатия. Беше млад човек — на двадесет и шест години, строен. Резките черти на лицето, черните очи и гордо повдигнатите мустаци му придаваха израз на безгрижна храброст и весело разположение на духа. Костюмът му, наполовина военен, наполовина цивилен, с нищо не би могъл да предизвика чувство на антипатия, особено в тази епоха на междуособна война, която царуваше тогава в Мексико.