Гюстав Емар: Отмъщението на Червените бизони

В тази част на Централна Америка, гдето герилеросите бяха пълноправни господари, единственият закон беше силата и тук тържествуваше терорът.

Не беше трудно да се предположи, че двамата мъже, въпреки ексцентричните си облекла, принадлежат към някоя от разбойническите банди, подвизаващи се в околностите на Вера Крус.

— По дяволите и тази среща, и оня, дето ни я определи тук! — извика в един момент единият от непознатите и тъй силно удари карабината си в пода, че кръчмарят вдигна глава и зашари с изплашен поглед наоколо.

— Потърпи още малко, драги приятелю — опита се да го успокои другият. — Сигурно нещо е попречило на човека.

— Учудвам се как можеш да си толкова равнодушен! — продължи събеседникът му. — По дяволите! До смърт ми е скучно да седя със скръстени ръце. Поне да се занимаваме с нещо…

— С какво?… Дори една партия монте не можем да изиграем — отвърна Карнеро усмихнат, — почти еднакво силни сме.

— Тъй е — съгласи се Педросо. — Вече ми се повдига от това пиво, а в същото време не смея да пийна нито мескал, нито рефино, щото трябва да запазим хладнокръвие, в случай че…

— Шшшт! — прекъсна го Карнеро и сложи напреки пръст на устните си. — Тук и стените имат уши.

— Вярно е, друже. Но тогава предложи… измисли нещо…

— Чакай, сетих се с какво можем да запълним времето си.

— С какво? Хайде, казвай, де!

— Щом не можем да играем само двамата, какво ни пречи да поканим нашия домакин да се включи в играта? Той, изглежда, скучае не по-малко от нас… Дори спи от скука, горкият, и една партия монте би го разсънила.

— Ха! — усмихна се Педросо. — Това е чудесна идея!.. Само че на какво ще играем? За всяка игра трябва стръв.

— Я чакай — прекъсна го пак другият, хващайки го за ръката. — Чувам стъпки навън. Май идва още един партньор.

Пред вратата спря конник. Той скочи на земята, завърза коня за стълба отпред и влезе в кръчмата.

Новодошлият тръгна към двамата индианци, кимна им небрежно и се настани на масата срещу тях; след това заудря с юмрук по масата, за да повика съдържателя.

Кръчмарят отвори очи и намусен, че трябва да стане от мястото си, запита непознатия какво желае.

— Ананасово пиво — отвърна му онзи. — Само че веднага, защото бързам.

— Всяко нещо си иска време — замърмори съдържателят.

Той най-сетне стана и без да спира да си мърмори, остави на масата поръчаното питие и побърза да си седне на мястото.

Непознатият, правейки се, че не забелязва грубото отношение на кръчмаря, изпи на един дъх две поредни чаши пиво, после извади от джоба си цигара и палило, направи огън, запали цигарата си и изпусна голям облак сив ароматичен дим.

През цялото време индианците крадешком следяха всяко негово движение.

Непознатият нямаше повече от трийсет години. Беше висок на ръст, строен, с бързи и изящни движения; имаше красиво и мъжествено лице, което говореше, че е храбър и изключително честен човек.

Беше облечен във великолепен селски костюм от северните провинции. Елекът му, обшит със златни галони, не беше закопчан и откриваше риза от фина батиста и жълта копринена връзка, чиито краища бяха събрани в халка, украсена със скъп брилянт. Панталоните му бяха стегнати в кръста с крепдешинов колан със златни ресни. Носеше високи ботуши от телешка кожа, завързана под коляното с изтъкан от сребро шнур; от токовете им стърчаха големи мексикански шпори. Плащът му бе обшит със златни кантове и седеше небрежно метнат на плещите му, а на главата си носеше разкошна сламена шапка. Дълга шпага със златна гравирана дръжка висеше на лявото му бедро, а в пояса му бяха втъкнати два шестцевни револвера; от десния му ботуш се подаваше дръжка на нож.

Така въоръжен, непознатият можеше да влезе в бой с няколко противника едновременно.

Седлото на коня му, вързан пред вратата, бе цялото покрито със сребърни украшения; от едната му страна висеше връзка въжета, а от другата — карабина с богата златна резба.

— Хм! — прошепна Педросо. — Този е чужденец.

— Да, струва ми се, че е от централните провинции — отвърна също тъй тихо приятелят му.

— Трябва да е някой богат чифликчия от вътрешността, пристигнал за Меделенските празненства.

— Да се опитаме ли да узнаем това?

— Как?

— По дяволите! Чисто и просто ще го попитаме!

— По-добре да почакаме — предложи Педросо. — Все по някое време той ще си тръгне от кръчмата и тогава ще видим. Ако знаеш колко ми харесва елекът му.

— Да не ти разправям пък на мен колко ми хареса… Затова чуй ме, драги ми приятелю, готов съм да се закълна, че този човек е от отряда на предателя Мирамон, което ще рече, че е враг на отечеството и следователно ние сме длъжни да го арестуваме.