Гюстав Емар: Мексикански разбойници

— Приятел на мира — тихо отговори пътникът.

— Приятел на мира? Хм! — още по-насмешливо се обади часовоят.

— Вижте дрехите ми, сеньор войник.

— Дрехите нямат значение, приятелю, и вие прекрасно го знаете — отвърна часовоят.

Младият човек болезнено прехапа устни, но се помъчи да скрие недоволството си.

— Кой сте вие и защо дойдохте? — попита след кратко мълчание войникът. — Говорете само истината, ако не искате да ви пръсна черепа.

— Аз съм студент по богословие и току-що издържах последните си изпити в Гуадалахара. В Пасо дел Норте имам роднини. Искам да гостувам у тях няколко дни, преди да се посветя в духовен сан.

— Хм — избъбра войникът, който сви рамене. — Не е чиста работата ти. Здрав, прав момък, вместо да изпълни дълга си към родината и краля…

— Като служа на бога, ще служа и на краля — прекъсна го пътникът.

— Това не е моя работа. Как се казват роднините ви?

— Дон Рамон Очоа, алкад 1 1 Алкад — кмет. на Пасо дел Норте.

Войникът сви вежди.

— Не ми харесва тая препоръка, приятелю — каза той. — Сеньор Очоа е заподозрян във връзки с бунтовниците.

— Мръсна клевета! — горещо извика пътникът. — Сеньор Очоа е честен човек и не се бърка в политиката.

— Може би. Началството всичко ще разбере.

При тези думи войникът вдигна бариерата.

Пътникът бутна мулето, но часовоят улови юздата.

— Почакайте една минутка, драги приятелю — рече той. — Не зная защо, но вие ми харесвате. Да не се казвам Рулс Ортего, ако не е вярно. Искам да ви дам добър съвет.

— С удоволствие ще ви изслушам — отвърна младият човек, като иронично се усмихна и наведе глава към мулето.

— Виждате ми се славен момък — добави часовоят — и твърде ще съжалявам, ако ви се случи някаква неприятност. Вие сте млад, силен, отлично развит. Изгорете тази ужасна дреха, която е удобна само да се ловят птици, и облечете мундир. От него ще имате само полза.

— Благодаря ви, сеньор войник — отвърна със скрита усмивка младият човек. — Кой знае какво ще се случи! Може да изпълня вашия съвет и дори много по-скоро, отколкото мислите.

— Отлично! Няма нищо по-изгодно от военната служба, особено в днешно време.

— Довиждане, сеньор войник.

— Довиждане, сеньор студент.

Младият човек влезе в една от страничните улици, а часовоят спусна бариерата и отново се заразхожда напред-назад доста доволен, че има случай да си побъбре.

Скоро нашият пътник чу някакъв шум, който неспирно се усилваше. Това бе шум от викове, смях, ридания, плачове, весели песни, звуци от китари и конски цвиления.

— Аха! Разбирам каква е работата — прошепна младежът.

Той прекоси тясната уличка и се намери на главния площад.

Една странна гледка се изпречи пред очите му.

Сред площада се бе разположил испански кавалерийски отряд в жълта униформа, който цвят мексиканците подигравателно наричаха „тамаринди“.

Te бяха двеста и петдесет души.

Хората от градовете и селата гледаха с ужас на тези войници, защото с тяхното пристигане почваха пожари, насилия, грабежи, след които оставаха само развалини и трупове.

Пламъците от запалени мебели, дъски и греди ярко блестяха и заливаха стените на къщите с червена светлина.

Мексиканци и индианци поднасяха вино и закуски на войниците, които ги удряха с камшици по гърбовете, за да ги събудят, както казваха те.

Конете лакомо хрупаха царевица, ограбена насила от жителите.

Около входа на църквата бе образувано нещо като военен съд. Командирът на отряда седеше на масата, заобиколен от стърчащи одрипавели офицери, и безапелационно осъждаше треперещите граждани, довеждани при него от войниците.

Тези нещастници, обвинени в измислени престъпления, повечето биваха осъждани на големи глоби, които веднага трябваше да внесат, за да не бъдат обесени.

То не бе празна заплаха. Можеше да се убеди всеки, като погледнеше към балконите на къщите, където се клатушкаха трупове на обесени.

В момента, когато нашият пътник излезе на площада, пияни войници водеха при командира двама подсъдими, които се държаха с подчертано достойнство.

Това бяха кметът дон Рамон Очоа и свещеникът на църквата в Пасо дел Норте дон Хосе Антонио Линарес.

Когато ги видя, младият човек скочи от седлото, прекоси площада, остави мулето при конете и тръгна към църквата.

Всичко това извърши тъй спокойно и самоуверено, че никой не му обърна внимание.

После се промъкна през тълпата от пируващи войници и спря зад отец Линарес, който бе доста загрижен и не го забеляза.