Гюстав Емар - Мексикански разбойници

— Успокойте се! — каза Ортис, като го натисна да седне. — Още е рано. Според мен по-добре да ги нападнем, когато заспят.

— Прав сте. Ще излезем след час.

— А как мислите, сеньор, няма ли да бъде по-добре, ако изпратим разузнавач да разучи предварително позициите на врага?

— Хм! Това не е лошо. Но кого да изпратим? Не виждам тук…

— Ами аз? Не мога ли да ви помогна?

— Да, да! Ще се нагърбите ли с тази задача?

Ортис се помъчи да скрие радостта си от това предложение.

— Ще бъда твърде щастлив, ако мога да направя нещо за вас.

— Ще го сторите не за мен, а за краля, драги приятелю.

— Моят живот му принадлежи.

— Отлично казано. Да, виждам, че ще можем да се разбираме с вас.

— Надявам се — отвърна с иронична усмивка Ортис.

— Не се съмнявайте. И тъй, готово. Ще тръгнете да разузнаете, а после ще се върнете да ми докладвате.

— Моля, само недейте излиза оттук до завръщането ми, сеньор.

— О, имаме още много неотворени бутилки! — отвърна Балбоа, като великодушно махна с ръка.

Ортис се поклони и като излезе от дома, заключи вратата и тури ключа в джоба си. Когато взе тези мерки и се успокои за офицерите, които сега по неволя останаха вкъщи, Инкарнасион изтича на площада.

Пияните войници спяха дълбоко. Той презрително ги изгледа и отмина.

Улиците бяха опустели. Домът беше заключен и през зарешетените капаци не се виждаше никаква светлина. Целият град бе потънал в тишина и мрак.

След малко Ортис изтича до изкопа, където преди няколко часа помоли дон Рамон да го почака.

Щом видя младия човек, кметът радостно изтича насреща му.

— Е, как? — запита той.

— Всичко върви добре — отвърна Ортис.

— Много закъсняхте.

— Виновни са пияните испанци, от които едва се откъснах…

Ортис не се доизказа. Навъси вежди и ядосано рече нещо.

— Какво има! — тревожно попита дон Рамон.

— Ах, как ме е яд! — извика Ортис. — Мулето ми остана във вашия двор и няма с какво да отида.

— Само това ли? — весело се обади кметът. — Ела те с мен!

Той отиде в съседна къща, отвори вратата и изведе един великолепен и напълно оседлан мустанг.

— Благодаря ви, дон Рамон! — извика Ортис. — Вие сте безценен човек!

Той скочи на седлото и взе поводите.

— Довиждане. Чакайте ме, скоро ще се върна.

— Една минутка! — каза кметът, като хвана коня за юздата.

— Какво има? — нетърпеливо попита Ортис.

— Какви нареждания ще ми дадете? Какво ще трябва да правя през вашето отсъствие?

— Ха, съвсем се обърках! Прав сте, дон Рамон. Как можах да забравя толкова важно нещо.

— Не е голяма беда. Говорете, слушам ви.

— Не искам много от вас. Само ще подготвите населението за въстание. Жителите да не излизат от домовете си, докато не дам сигнал. Тогава всички изведнъж ще нападнем испанците и никой няма да избяга.

— Te са толкова пияни, че лесно ще се справим с тях.

— Сигурно. Все пак да не се разчита много на това, защото онези, които са трезви, ще се бранят като лъвове, не го забравяйте и бъдете по-внимателен.

— Знам какво правя — отвърна със зловеща усмивка алкадът. — Не се безпокойте. Всичко ще приготвя до завръщането ви.

— Отлично! Само не затваряйте. Скоро ще се върна и няма да бъда сам.

— Разчитайте на мен — отвърна алкадът, като пусна коня.

Ортис се метна на коня, прескочи рова и скоро изчезна в мрака.

Инкарнасион стигна до кръстопът, където се събираха четири пътища. По средата на каменен пиедестал се издигаше висок железен кръст.

Ортис се спря, извади от пояса пистолета, напълни го и стреля.

За миг пред него блесна светлина и пак угасна.

— Идат! — прошепна Инкарнасион и се понесе към светлината.

Скоро чу конски тропот.

— Кой е? — извика той, като спря и приготви пистолета.

— Мексико и независимост.

— Кои сте вие?

— Хората на дон Педро Морено.

— Слава богу! — радостно извика Ортис. — Вие ли сте, дон Педро?

— Да, приятелю, аз съм — отвърна мил и звучен глас.

— А! Дайте да ви прегърна, приятелю!

Той избърза към този, който идваше най-отпред и видя дон Педро.

— Каква щастлива случайност ви доведе тук? — попита той, като се разцелуваха.

— Всичко стана доста обикновено, драги приятелю — отвърна му. — Днес в три часа отидох при моя отряд, който трябваше да оставя за няколко дни под командата на моя помощник. Той ми каза, че сте решили да нападнете испанците. Разбира се, че и аз искам да участвам във вашата експедиция. Понеже човек винаги трябва да бъде предпазлив, взех със себе си триста души, а оставих двеста под командата на моя помощник. Той е само на миля оттук и ако потрябва, веднага ще ни дойде на помощ. Всичко е свършено много добре, затова не е необходим тук.