Гюстав Емар - Мексикански разбойници

— Ела тук, до сърцето ми! — отвърна дон Хосе, като нежно го притисна до гърдите си.

— Нали няма да се сърдите на Линда, братовчеде? Аз тъй горещо я обичам.

Старецът се усмихна, привлече Линда към себе си, прегърна двамата млади хора и ги целуна.

— Е — обади се кметът, като седна на креслото, — значи напразно съм се страхувал, като ви доведох Ортис. Сега съм уверен, че няма да ме упрекнете, дон Морено.

— Вие сте добър и верен приятел, Рамон. Неочакваното идване на Инкарнасион е голямо удоволствие за мен и аз от сърце ви благодаря.

— Значи всичко е наред. Дълго се колебах дали да изпълня молбата на вашия сродник.

— Зная колко сте предпазлив, Рамон.

— За времето, в което живеем, това е необходимо. Проклетите испанци зорко следят патриотите и шпионите сноват навред.

— Надявам се, че този път сте успели да ги изхитрите — засмя се дон Хосе.

— Бог да ни пази! Ако ни проследяха, никога нямаше да си простя такава непредпазливост.

— Какво ново, братовчеде? — попита Линда.

— Нищо утешително, братовчедке — отвърна Ортис с дълбока въздишка. — Независимостта, за която жадуваме, все още е далеч от нас.

— Нима започнахте да се отчайвате? — рече Линда, като гордо го изгледа.

— О, не — отвърна той. — Понеже имам само няколко минути още…

— Как? Ще си вървите? — извикаха в един глас бащата и дъщерята.

— Необходимостта ме принуждава. Исках само да се видя с вас и да се уверя, че тук сте на сигурно място. Сега съм спокоен и мога да вървя натам, където ме зове дългът, въпреки желанието ми да остана по-дълго при вас.

— Наистина ли ще си тръгнете? — тъжно попита Линда.

— Уви! Трябва — отвърна Ортис. — Решил съм тази вечер да направя един опит. Ако успеем, ще се избавим от проклетите испанци.

— Познаваш ли командира им, Инкарнасион?

— Не твърде, братовчеде. Той е дон Орасио Балбоа, както твърде важно се нарича сам. Струва ми се, че някога е бил ваш ловец?

— Да, мили мой, вярно. Пази се от този човек. Същински дявол е. Дошъл е в този далечен град само да отвлече дъщеря ми и мен.

— Охо! — извика Ортис, като свъси вежди. — Благодаря, че ме предупредихте, братовчеде. Балбоа и без туй в най-висока степен ми е антипатичен, а сега — сега няма да го пощадя.

— Той се е осмелил да хвърли око на дъщеря ми, твоята годеница, Инкарнасион, а и друго — прошепна на ухото му, — той знае нашата тайна или най-малкото, подозира нещо.

Ортис побледня.

— Ако тоя човек знае тайната ни, трябва да умре! — глухо отвърна той.

— Вие ще ни спасите, Инкарнасион, нали? — извика Линда.

— Заклевам се, братовчедке! Тази нощ ще ви избавя от този негодник и няма да му позволя повече да ви оскърбява. Искам още нещо да ви кажа, братовчеде. Ще можете ли да яздите кон?

— Да, макар че трябва да бъда вързан за коня. Нали съм стар войник.

— Тогава бъдете готови за път при първия сигнал.

Е, сега съм спокоен и мога да вървя. След два часа ще ви се обадя.

— Нека бог ти помогне в твоя опасен път, Инкарнасион — каза дон Хосе.

— И да ви пази, братовчеде — добави Линда. Той я целуна по челото.

— Е, сега съм силен и от нищо не ме е страх.

— Почакай още една минутка, Инкарнасион!

— Какво има, братовчеде?

— Ти нищо не каза за сина ми.

— Да, вярно. Тъй се радвах, че ще се видя с вас, та съвсем забравих за моя приятел.

— Да не му се е случило нещо лошо?

— Хвала богу, нищо. Тази нощ ще се видите с него.

— Значи той е тук наблизо?

— Той ме чака.

— Време е да вървим — обади се кметът.

— Още минутка, Инкарнасион.

— Забавянето може да провали всичко.

— В такъв случай вървете и довиждане.

— Довиждане! — отвърна Ортис и напусна стаята заедно с дон Рамон.

След няколко минути кметът изведе Ортис на улицата. Той веднага се раздели с него и си тръгна към дома, където испанците още пируваха.

Като се вмъкна незабелязано в стаята, Инкарнасион зае мястото си при масата. Никой не обърна внимание, че се бе бавил повече от час. Испанците бяха извънредно много пияни.

Като огледа гостите и видя в какво положение се намират, Ортис реши, че е време да почне работа. Стана от мястото си и отиде при Балбоа.

— Искам да ви кажа няколко думи, сеньор — тихо заговори той.

— Говорете, драги приятелю — отвърна Балбоа, като се облегна на стола.

— Позволете ми да ви припомня нещо, което съвсем сте забравили.

— Не ви разбирам. За какво беше?

— За нападението над бунтовниците.

— Да, да! Съвсем забравих! — викна Балбоа, като скочи от мястото си.