Гюстав Емар - Мексикански разбойници

— Сега ще ви обясня всичко. Но, първо, изпратете някого при вашия помощник да заеме позиция около Пасо дел Норте. Освен това наредете да се изпрати разузнавач, за да огледа местността около фланговете на нашия отряд. Напред можем да вървим съвсем спокойно, там няма опасност.

Заповедите бяха веднага изпълнени и въстаниците потеглиха.

Когато наближиха града на разстояние пушечен изстрел, дон Педро заповяда Да спрат. Ортис поговори тихо със своя приятел и сам се отправи към Пасо.

Скоро се намери при изкопа и щом конят му прескочи рова, някой го улови за рамото.

— Вие ли сте, дон Рамон? — тихо запита Ортис.

— Да. Чаках ви.

— А приятелите ви?

— Тук са на две крачки и ще дойдат, когато потрябва.

— Отлично. Другото е моя работа.

— Не ви ли трябвам повече, дон Инкарнасион?

— Не, дон Рамон, благодаря ви. Погрижете се само за сигурността на… знаете на кого.

— Разбира се, разбира се! Изработил съм вече своя план.

Веднага тръгна, за да осъществи плана си.

Отрядът премина рова и навлезе в града.

Преди това дон Педро заповяда да вържат на краката на конете кожени торбички с пясък, поради което ездачите минаха тихо по улиците.

Най-напред бунтовниците заобиколиха площада и поставиха подсилени групи на изходните улици.

Испанските войници продължаваха дълбоко да спят, без да предчувстват какво ужасно пробуждане им готви врагът.

Като огледа всичко и се увери, че всички са по местата си, Ортис слезе от коня и като отиде при църковната врата, почука няколко пъти.

Дон Рамон използва помощта на църковния пазач, беден и дълбоко привързан към него индианец.

Като изпълни заповедта на дон Инкарнасион и изпрати огромно количество вино на испанските войници, разположени на площада, алкадът отиде при църквата и влезе в нея през задния вход.

Вътре имаше само един човек, който седеше с отпусната глава дълбоко замислен. Той бе църковният пазач.

Като впи поглед натам, алкадът отиде при него и тури ръка на рамото му.

Индианецът трепна и вдигна глава. Като позна дон Рамон, който някак особено го гледаше, скочи и радостно се усмихна.

— Теб търсих, Пичо — каза алкадът. — Защо си тук, а не в твоето ранчо?

— Трябва да бъда на поста си, господине — отвърна индианецът. — Та не ми ли е тук мястото?

— Да, да. Ако онези негодници — дон Рамон посочи към площада — намислят да ограбят църквата, ти не можеш да я защитиш.

— Разбира се, че не. Но мога да умра на прага й.

Индианецът каза тези думи тъй непринудено и спокойно, че алкадът се трогна и твърде доволен, откри ново доказателство за верността на Пичо.

— Ти ми трябваш — рече той.

— Готов съм. Какво трябва да правя?

— Най-първо, чуй ме!

— Слушам те.

— Помниш ли при какви обстоятелства се видяхме за пръв път?

— Как мога да забравя туй, ваша милост? — горещо извика Пичо. — Преди три години се върнах у дома от Охо Лусеро, от един болен роднина, който ме помоли да го наглеждам, докато боледува. В три часа следобед отивах в Пасо дел Норте, докъдето имаше още две мили. Бях се уморил много, бързах да стигна в града, преди да мръкне.

— Виждам, че имаш добра памет, Пичо. А пък аз мислех, че си забравил за нашата първа среща. Беше толкова отдавна.

— Сърцето е извън времето и не забравя. На вас дължа всичко. Вие ме спасихте от нищета. Мястото на църковен пазач получих благодарение на вас.

— Добре, Пичо. Щом искаш да бъдеш квит с мен, или по-точно, да ме превърнеш в твой длъжник, можеш да го сториш сега.

— Заповядайте, ваша милост!

— Само че ще трябва да рискуваш живота си.

— Още веднъж ви казвам, че животът ми ви принадлежи. Разполагайте с него, ваша милост.

— След няколко минути ще ти изпратя няколко верни и надеждни хора. Te ще ти помогнат да изнесете от църковното мазе всичко, каквото има: боеприпаси, оръжие и прочее.

— А, слава богу! — извика индианецът, като потри ръце. — Значи скоро ще ни потрябват? Още по-добре, ваша милост.

— Надявам се, че ще ни потрябват още тази нощ, Пичо. Когато изнесете от мазето всичкото оръжие, скрийте го някъде в църквата, но тъй, че щом получите моята заповед, веднага да бъде раздадено на хората. Разбра ли?

— Да, ваша милост. Това ли е всичко?

— Не.

— И аз тъй мислех. Дотук не виждам никаква опасност.

— Почакай. В два часа ли звъниш за молитва?

— В седем часа.

— Отлично.

— Но, ваша милост, навярно не сте забелязали, че от три дни, тоест откакто испанците се настаниха в града ни, не бия камбаните нито сутрин, нито вечер.