Кристиян Емар: Морето съвсем не се вижда

На масата има херинги и бутилка евтино вино. Съседката, както винаги накъдрена и подпухнала, още е тук.

Сутрин изпивам само едно кафе, понеже будя Жози в четири часа за служебния автобус. В четири и половина трябва да бъде долу и всеки ден — дъжд-не дъжд, вятър-не вятър — слизам с нея да я изпратя. В пет започват в шоколадената фабрика. Тежко е за младите, но забележете, че средата не е лоша, пък и всичко има. Като се върна, събуждам бащата, приготвям му за ядене и си лягам. Свикнала съм. В седем часа придружавам малките — Надин и Брюно, и почти всеки път намирам Серж заспал отново. Ама с моторетката си той се оправя. Чак към десет часа хапваме по филия с приятелката ми, това ни е удоволствието. Тя пък е вдовица, няма пред кого да се отчита.

Другата поклаща глава, като си припомня времето, когато, пиян през вечер, скъпият покойник я пердашеше с ръжена, „за да не си цапа ръцете“.

— На мене бащата хич не ми дава да изляза да изпия чаша у някого. Да, ама караваната на кръстницата на Надин ей къде е. Трябва да оставам тук, вързана през цялото време. Понякога пийвам, защото той мисли, че съм излязла. Разбирате ли, това ходене и в застрахователната, в кметството, при адвоката Льофевр, не ми липсва чист въздух, а пък аз обичам да се разхождам. Когато се вкисна, излизам, понякога по чехли, ме ми пука, хората трябва да си викат: „Тая е луда“, ама като повървя половин час, се прибирам и ми е по-добре. Какво искате — от малките, които крещят в кухнята, главата ме заболява и трябва да изляза. Но понеже става дума за това, приятелката ми искаше да знае, понеже тя има един приятел, тъй да се каже, който живее у нея, дали с това не рискува да й спрат пенсията от мъжа й. Възпитателят не знае.

— Разбирате ли, тя още нищо не е получила, аз й попълних всичко в края на лятото и оттогава — нищо.

Тя е като у дома си сред плетеницата на административните изисквания. Това е свят, който не я плаши, в който тя държи да й признаят правата, готова е да ги превиши. Тя пише винаги „до най-горе“, харесва й писмовният стил, който поддържа с директора на „временните жилища“, с директора на „Газ и електричество“ и със съдията за малолетни. На съдията тя определя безпрекословно срещи — както в деня, когато Серж заплаши, че ще съсипе моторетката на бащата, — на които не отива, защото произшествието е загубило вече драматичното си напрежение. Що се отнася до адвоката Льофевр, тя буквално му изплаща рента. Или Брюно е паднал от някакъв скрипец върху строящото се шосе и трябва да се атакуват „Пътни строежи“, или някое от децата е било заплашено от „пътниците“, или пък мраморджията не си изпълнява поръчката за ограждане гроба на майка й. Винаги има някакво дело, което се води. Тя усеща, че съществува дотолкова, доколкото действува.

Излязла ли е? Дали не е заспала зад тънката преградка на леглото, което заема цялата площ на стаята, както прави, когато е пила, към единайсет часа, защото пощаджията нищо не й е донесъл, защото вали, защото й е дошло до гуша?

— Майка ми я няма.

Жози е излязла от втората част от малкото жилище през нещо като гише за подаване на яденето, което се прекрачва благодарение на една табуретка.

Косите й са като перука на стара кукла, слепените й мигли носят снощния грим и такова отсъствие на израз, което в края на краищата й придава израз непроницаем и може би недоверчив. Тя е познала възпитателката, която навестява Серж, откакто той открадна едно кожено яке на пазара. Възпитателната не настоява.

— Събудих ли те?

— Не, аз се стягам вече.

— Искаш ли да те откарам в града?

— Ако желаете.

Тя слага едно наметало с качулка без копчета над плисираната си пола.

— Няма ли да ти е по-удобно по панталон на работа?

— С минижуп е по-добре.

Минижупите вървят в града. Модата на високите дървени подметки също не е преминала.

Тя мушва биберона в устата на Давид, взема си ключовете и презрамва чантичката.

— Сам ли го оставяш?

Момичето не отговаря. Майката трябва да е там. Това ли не иска да се знае?

— В събота излизаш ли, Жози?

— Бащата не дава.

— Значи си нямаш приятели?

Тя свива рамене. „Има един мъж в живота й — казва майка й, но не съм очарована, понеже е женен.“

— Знаеш ли, Жози, можеш да вземаш хапчета безплатно, без да казваш на никого.

— Няма опасност.

— Тя се усмихна знаещо.

— Защо?

— Защото така.

Жози често приключва разговорите така. Тя затръшва вратичката, залюлява чантичката си, изкривява токчетата си два пъти с гръб срещу вятъра, както с фалшивата перука. Отива на среща.